Командоси — помисли си старият наркоман и се дръпна по-навътре във входа.
Той наблюдаваше как един от офицерите им се приближи до градската стража. Постигнаха споразумение. Бяха повикани още стражи и бяха докарани мулета. Моряците от кораба разтовариха сандъци, които бяха достатъчно тежки, за да са пълни със злато, и ги качиха върху мулетата. Офицерът, няколко от хората му и ескорт от стражи се отправиха към града заедно с товара.
Останалите мъже, които вероятно бяха общо около седемдесет на брой, бяха освободени. Те останаха да почиват на ранното сутрешно слънце и мърмореха, когато им възлагаха задачи. Малки групички тръгнаха по улиците с тежки кесии и нареждания да осигурят зелове и мулета за езда, както и припаси. Старият просяк във входа за момент забрави непреодолимата си нужда от наркотик. Той наблюдаваше намръщено и със странна носталгия и се питаше кои ли нещастни глупаци са си навлекли този път гнева на империята.
През отворения прозорец на кулата духаше пронизващ вятър, който носеше мирис на дъжд. Ошьо погледна към притъмняващото небе, след което уви по-плътно около себе си тежкото одеяло и потрепери.
Задава се буря — помисли си той и погледна през планините към тъмните облаци, които се бяха скупчили в далечината. — Твърде скоро е след последната. Тази година зимата идва рано.
Мисълта не беше приятна. Ошьо не обичаше зимите тук, високо в планините. От постоянната ледена влага във въздуха го боляха костите, така че всяко движение изцеждаше силите му. Простото ставане от топлото легло сутрин беше битка на волята, която сякаш с времето започваше да му коства все повече усилия. Зимите го караха да усеща възрастта си и донякъде това беше причината да не ги обича.
Започнах да отслабвам с възрастта — каза си той. — Някога нямаше да имам толкова съмнения, колкото сега.
Долу Басо бързо прекоси двора, робата му се вееше на вятъра. Ошьо го проследи с поглед и се зачуди дали да не извика на стария си приятел. После се намръщи.
Това не можеше да е Басо. Той беше мъртъв.
Вгледа се по-внимателно и установи, че това е Кош, прегърбен и със зачервени уши. Той изчезна в кухнята, без съмнение вечно гладният му стомах настояваше за по-ранна закуска.
Вестта за смъртта на Басо беше тежка. Ошьо беше разтърсен до дъното на душата си, когато Виждащият беше казал на него и на останалите събрали се на площада рьошуни за загубата на хората им в Ку’ос. Тялото на Ошьо беше потреперило от смразяващ шок. Гърдите му се бяха стегнали. За момент си бе помислил, че получава сърдечен удар. Въпреки че това не беше продължило дълго, за пръв път в живота си, заобиколен от хора под негово командване, Ошьо се беше оказал неспособен да вземе нещата в свои ръце.
Единствено Аш и Барача бяха спасили достойнството му. Те се бяха заели с отмъщението и така му бяха позволили да се върне в стаята си, да затвори вратата след себе си и да скърби посвоему.
Сега, когато стоеше пред прозореца, в съзнанието на Ошьо се появи споменът за Басо, който се смееше, когато светкавица разцепи небето над главата му. Възрастният мъж се усмихна при този спомен. Не се беше сещал за това от много години.
Този спомен беше от втория ден на полета им от някогашната им родина след окончателното поражение на Народната армия в битката при Хунг. Ошьо беше единственият генерал, измъкнал се от онази фатална клопка. Той и жалките останки от армията му отстъпваха, сражавайки се, и се добраха до оцелелите кораби на флотата трийсет мили нагоре по брега. Без достатъчно провизии и в безпорядък те отплаваха по лекия вятър, със съзнанието, че родината им е загубена за тях и единствената им останала надежда е изгнанието. При това тази надежда беше нищожна, защото вражеската флота се появи на хоризонта с опънати платна.
Неспособни да им избягат, техните кораби се оказаха заклещени между скалистия бряг на запад и бурята, която се приближаваше от океана на юг и беше от онези бури, които потопяват плавателните съдове. А точно зад тях се приближаваха корабите на врага, които ги превъзхождаха поне тройно по численост.