В последен отчаян опит флотата се насочи към приближаващата буря.
По онова време Басо беше едва момче, не повече от шестнайсетгодишен, все още гордо носещ очуканата си прекалено голяма броня, докато повечето от останалите оцелели от разгромената Народна армия бяха свалили своите от страх да не се удавят. В онези мрачни часове всичко изглеждаше изгубено. От треперещите устни се отронваха молитви към предците. Мачтите се чупеха и такелажът се късаше под свистящите пориви на бурята. Вълните заливаха палубите, отнасяха хората и преобръщаха корабите. Никой не очакваше да оцелее. Дори Ошьо смяташе, че ще умрат ако не покосени от враговете, то от жестоката буря. Въпреки това той беше запазил тези страхове за себе си, когато бе заповядал на флотата да продължи напред, и беше демонстрирал смелост пред хората си, макар в действителност да беше съкрушен до дъното на душата си като всеки от тях.
Но когато беше видял Басо да се смее като човек, който е жив, въпреки лудостта на момента, без страх от бъдещето, миналото или дори настоящето, докато корабът се люлееше под краката му, а небето над главата му беснееше, това беше накарало Ошьо да изпъне гръб и му беше вдъхнало кураж, когато най-много се нуждаеше от него.
А сега Басо го нямаше, както толкова много други, и от хората на Ошьо бяха останали само неколцина, които той високо ценеше. Кош, Шики, Ч’енг, Шин Виждащия, Аш — можеше да преброи на пръстите на едната си ръка оцелелите хора от някогашната си родина. Те бяха единственото, което свързваше Ошьо с далечното минало и дома. Сякаш със смъртта на всеки един от хората си той преживяваше загубата им все по-дълбоко и се измъчваше все повече от въпроса кой ще бъде следващият.
Щеше да е Аш — знаеше го. Аш щеше да е следващият и бившият му ученик щеше да е най-тежката загуба от всички.
Аш все още беше някъде там, в Ку’ос, зает с отмъщение в името на Дао на тази напреднала възраст. Ошьо знаеше, че не биваше да го пуска. Не и в неговото състояние. Но на погълнатия от собствената си мъка Ошьо не му беше хрумнало да разубеди Аш. Поне не и докато не беше станало твърде късно и той не бе заминал — тогава Ошьо беше осъзнал, че старият му приятел най-вероятно няма да се върне от тази мисия, както не се беше върнал и Басо.
Не знаеше защо има такова предчувствие. Не беше сънувал трагични сънища, нито беше чул ужасяващи предсказания от Виждащия. Просто всеки път, когато помислеше за стария си приятел, усещаше голяма тежест, сякаш никога нямаше да го види отново.
Цялата жалка история с това отмъщение го караше да се чувства така. Ошьо мислеше, че това няма как да завърши другояче, освен зле за всички тях.
Той се приготви за поредния порив на вятъра през отворения прозорец. Въздъхна. Някъде извън полезрението му един от капаците на прозорците се тръшна веднъж, втори път, после утихна.
С възрастта станах меланхоличен — каза си той, но след това се присмя на себе си. Знаеше, че възрастта няма нищо общо с това.
Ошьо затвори капаците пред бурята, която приближаваше откъм планините. Потрепери още веднъж, след което се върна при книгите си и тапицирания стол до уютната топлина на огъня.
В Ку’ос беше късен следобед. Както винаги в този час кръчмата „Петте града“ беше пълна с докери, улични търговци, които бяха приключили работата за деня, и обичайната смееща от чужденци, отседнали в множеството хосталии в квартала и привлечени от хубавата храна и виното в заведението.
В един ъгъл под слабия съскащ пламък на газовата лампа, закрепена за измазаната опушена стена, седяха скупчени петима души, които водеха поверителен разговор. Местните посетители не им обръщаха особено внимание, като се изключат погледите, които от време на време хвърляха на младата жена, облечена в кафяви кожени дрехи. Тя беше привлекателна гледка за уморените очи на работниците, които от зори се потяха, за да изкарат надниците си, и най-вероятно щяха да се върнат при жените си, преждевременно състарени от ранните раждания и тежката, уморителна ежедневна работа.
— Това е невъзможно — каза тихо Сересе, въпреки че в кръчмата беше достатъчно шумно, за да не се чуят думите й.
Сересе сякаш не забелязваше вниманието на мъжете клиенти в общата стая. Може би тя просто беше свикнала да я оглеждат по този начин и знаеше как да не се впечатлява от това.