— Съмнявам се, че в момента някъде в Мидерес има по-добре охранявано място от Храма на шепотите. Не виждам никакъв начин, по който да проникнем там.
Барача, който гледаше замислено чашата си с рхулика, повдигна вежда невярващо.
— Казвам ти, че е истина, татко. Дори ровът около кулата беше напълнен с някакви дребни риби, които жадуват да впият зъби в жива плът. Те привличат тълпи всеки ден, защото градската стража започна да провесва престъпници във водата за забавление. Видях го преди три дни. Водата закипя яростно и когато извадиха мъжа от водата, месото по краката му беше оглозгано до кокала. Как смятате да Преминете през нещо такова?
При тези думи Нико, който седеше до учителя си, потънал в мрачно мълчание, вдигна глава. Никога преди не беше чувал за месоядни риби.
— Ще ти кажа следното — подхвана Барача, който все още не беше убеден от думите й. — През целия си живот никога не съм виждал място, в което да не може да се проникне, стига човек да разполага с достатъчно време и вдъхновение. Ако не можем да преплуваме през рова, ще го преминем със сал.
Сересе въздъхна раздразнено.
— Ако можеш да се промъкнеш покрай патрулиращите лодки и да избегнеш наблюдателите от самата кула. Както и патрулите по брега.
— Тогава ще се престорим на патрулираща лодка, ще отидем до кулата и ще се изкатерим по нея.
— Даже и през нощта ще ви видят. Сложили са осветление по всички етажи на кулата. Няма да изминете и десет крачки, преди някой от патрулите или летящите им съгледвачи да ви забележи.
— Значи забравяме за рова. Ще откраднем жречески роби, ще минем по моста и ще влезем преоблечени през главния вход.
Както го описваше Барача, изглеждаше лесно.
— Да, само дето на никого не му е позволено да минава през вратите, без да покаже ръката си през една решетка. Там проверяват дали върховете на пръстите липсват, или не. Всъщност не разрешават на никого дори да стъпи на моста, преди да бъде проверен за знака.
— Значи отговорът е очевиден — каза Алеас и всички погледи се насочиха към него, а той се ухили. — Всеки ще отреже върха на малкия си пръст, ще изчакаме няколко луни, докато пръстът заздравее напълно, и след това ще влезем необезпокоявани.
— Млъкни, Алеас — скастри го Барача.
Алеас повдигна вежди и хвърли поглед на Нико. Двамата се спогледаха, макар че Нико не отвърна на непринудената усмивка на приятеля си. Днес се чувстваше уморен. Беше спал лошо, преследван от кошмари, в които преживяваше отново и отново действията си от предишната нощ.
— Ако ще се промъквате вътре — продължи Сересе, — трябва да използвате метод, който те не са предвидили.
На Алеас този разговор взе да му омръзва.
— Не може да остане вътре до края на живота си. Ако не можем да проникнем вътре, ще го чакаме да излезе навън. Може би по време на Аугере. Сигурно тогава ще излезе навън.
— А ако не го направи? — попита Барача. — Миналата нощ почти ни спипаха. Дори сега, докато разговаряме, те най-вероятно претърсват града, за да ни открият. Всички, освен теб сме чужденци тук. Да ни открият, е само въпрос на време. Това едва ли може да се нарече приятелски настроен град, в който да се мотаеш спокойно, в случай че не си го забелязал.
Думите му накараха групата да се умълчи. Нико откри, че оглежда помещението, за да види дали някой не ги наблюдава.
Ето там. Един мъж твърде бързо извърна очи, когато срещна погледа му. Нико го наблюдава известно време, за да види какво ще направи. Мъжът си поръча още едно питие и продължи да разговаря с приятелите си.
Нико си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше, че мъжът най-вероятно е гледал Сересе, нищо повече.
Виждам призраци — каза си той. — Този противен град ми действа на нервите. Иска ми се да можехме да го напуснем веднага и никога повече да не се връщаме.
Барача се облегна назад и издиша достатъчно шумно, за да покаже неудоволствието си.
— Трябва да приемем това за комплимент — успокои ги той. — Така показват, че изпитват уважение към възможностите ни.
Но това не решаваше проблемите им и Барача изглеждаше наистина обезпокоен, когато поглади дългата си брада.
По време на целия разговор Аш седеше тихо, вперил поглед в напитката си и отпуснал наранената ръка в скута си. Когато мълчанието се проточи, той вдигна чашата с вино със здравата си ръка, отпи и я остави обратно.
— Всички ние забравяме най-важното — подхвана той, без да вдига поглед.