Барача скръсти ръце и въздъхна.
— И какво е то, о, премъдри?
— Очакват да се промъкнем тайно, а не да нападнем.
— Да щурмуваме вратите? — попита Алеас с широко отворени очи.
Аш кимна и в ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.
— Чудесна идея — отбеляза Барача. — Само дето за нея ще ни е нужна цяла армия.
Аш огледа израженията на лицата им. Отпи отново от виното и тропна решително празната чаша върху масата.
— Тогава ще си намерим армия.
Навън светлината беше ярка. Слънцето блестеше на ясното небе. Светлината обаче не беше ласкателна за града, защото само подчертаваше още повече неговия сив и скучен вид. Нико наблюдаваше как докато се процеждаше в подобните на каньони улици, тя ставаше слаба и приглушена.
— Не се обиждай — каза Алеас, — но мисля, че учителят Аш може би най-сетне е загубил разсъдъка си.
Той стоеше пред кръчмата до Нико и Сересе, докато учителите им обсъждаха нещо, така че да не могат да ги чуват.
— Подозирам, че никога не е имал много здрав разум — сухо отвърна Нико. — Мислиш ли, че наистина ще го направят?
Алеас се замисли над въпроса, докато наблюдаваше учителя си.
— Двамата си приличат — отговори той с кратко кимване. — Сега, когато единият предложи тази идея, другият ще сметне, че не може да отстъпи. Ще го направят дори това да означава да рискуват всичко.
Това беше достатъчно, за да предизвика свиване на стомаха на Нико. Той вдигна поглед към високия Храм на шепотите в далечината, който се виждаше дори от тук, от източните докове. Не можеше да повярва, че те наистина обмислят да нападнат това място. Със сигурност това бяха само приказки въпреки мнението на Алеас.
В крайна сметка плановете им щяха да се провалят и те щяха да са принудени да напуснат града, без да доведат докрай отмъщението си. Беше чувал, че това се е случвало и друг път.
Но Нико вече разбираше твърде добре Аш и си даваше сметка, че храни фалшиви надежди. Извърна поглед от кулата и се опита да насочи мислите си към други неща.
Сересе го погледна съсредоточено.
— Как се чувстваш тази сутрин? — попита тя.
— Малко уморен — призна той. — Не спах добре. Мисля, че ще се радвам да напусна това място.
— Тук не ти харесва.
— Не, не ми харесва. Има твърде много хора и твърде малко места, където да си сам.
— Говориш като истински фермер — потупа го по рамото Алеас.
— Кога, по дяволите, съм твърдял, че съм фермер?
— Не си. Съдя най-вече по миризмата.
Нико не беше в настроение за обичайните им шеги. Щеше да отвърне сприхаво, ако не беше видял, че в този момент Барача се приготвя да си тръгва. Алхази направи знак на Алеас и дъщеря си да го последват. Алеас кимна на Нико.
— Пази се — каза Сересе.
Двамата забързаха да настигнат Барача.
Аш се приближи, навел замислено глава.
— Трябва да поразпитам — уведоми той Нико. — Ела с мен.
— Почакай малко.
Аш се обърна нетърпеливо.
— Онова, което предложи — да нападнем кулата. Звучи ми като пълна лудост.
Тъмната кожа на чуждоземеца изглеждаше прозрачна под следобедната светлина. Миналата нощ беше загубил много кръв.
— Знам — отвърна той и гласът му прозвуча уморено. — Не се безпокой за това. Обещах на майка ти да се погрижа ти да си в безопасност. Спомняш ли си?
— Мисля, че представата за безопасност на майка ми и твоята са две коренно различни неща.
Аш кимна.
— Въпреки това мисля да спазя обещанието си. Когато влезем в кулата, ти няма да идваш с мен. Твърде опасно е. Нямаш достатъчно опит за такова рисковано начинание. Нико, признавам, че в този план има известна лудост. Но се опасявам, че такава лудост ще ни е нужна, ако искаме отмъщението ни да успее. Когато се озовем вътре, ти ще останеш със Сересе и ще ни помогнеш да се измъкнем, ако успеем да се върнем обратно.
— Не съм загрижен само за себе си.
На лицето на възрастния мъж се появи малко цвят.
— Разбирам. Но това ни е работата, Нико. Такива са рисковете, които трябва да поемаме — сви рамене той. — Стига приказки. Да вървим.
Къщата се намираше на улица с много къщи. Всички те бяха празни, прозорците им бяха счупени или заковани с дъски, а вътрешността им — осеяна с отломки. Някои от тях бяха овъглени от пожар и унищожени. Единствено тази къща беше все още обитаема, от двете й страни имаше изоставени сгради, част от цяла редица изоставени сгради, разположени върху тераси. Дори така тя не изглеждаше много по-обитаема от останалите. Прозорците й бяха зацапани със сажди и бяха затъмнени отвътре със завеси. Боята, която някога може би е била оптимистично жълта, сега се лющеше върху тухлените стени. Ветропоказателят — гол мъж, държащ светкавица — висеше от водосточната тръба на покрива, люлееше се и скърцаше под лекия бриз.