Нико погледна нагоре, чувствайки се беззащитен под поклащащия се ветропоказател, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне, макар че вероятно висеше от месеци, може би дори години. Силното почукване с чукалото все още ехтеше зад входната врата, когато Аш отпусна ръка, отстъпи назад и зачака.
Зад тях под срутените развалини все още личаха очертанията на нещо, което е било голяма група сгради, преди да бъде разрушено от пожар, вероятно много отдавна. Сред останките се издигаше огромна купчина боклук, която закриваше по-голямата част от сивото небе. Около нея смело претичваха плъхове и изчезваха сред отпадъците, които се поклащаха като ръце, махащи за помощ. Вонята на гнило беше непоносима. Беше толкова силна, че дори поривите на вятъра не можеха да я премахнат, а вместо това я разнасяха наоколо и тя предизвикваше задавяне и сълзи.
Нико се опитваше да не диша, докато стоеше обърнат с лице към издрасканата дървена врата на къщата. До него Аш си тананикаше нещо под носа. Не звучеше като мелодия. По-скоро приличаше на поредица от думи, които изричаше, без да си отваря устата.
— Май изкуството на музиката не е открито от твоя народ, а?
Тананикането спря. Аш го погледна. Старият чуждоземец се канеше да му отвърне, когато отвътре се чу звук от събаряне на стол или нещо поне толкова тежко. Някой изпсува. Разнесе се тракането на верига, след това стърженето от дърпане на резе и после на още едно. Вратата одраска пода, когато някой я дръпна навътре.
— Да? — жената беше ниска, приведена почти наполовина.
В едната си ръка тя държеше фенер, а в другата бастун, на който се подпираше, докато протягаше врат, за да огледа с присвити очи двамата непознати, застанали пред нея. Нико примигна, като видя мръсното й лице. Косата й беше толкова рошава, че приличаше на козина. Мустаците й бяха по-големи, отколкото биха били неговите, ако се опиташе да ги пусне.
— Тук сме, за да се срещнем с Гаморел — рече Аш. — Кажи му, че е дошъл чуждоземецът.
— Какво? — не разбра тя.
Аш въздъхна. Той се наведе по-близо до ухото й.
— Мъжът ти — каза той на висок глас. — Кажи му, че един стар чуждоземец иска да го види.
— Не съм глуха — сопна се тя. — Влизайте. Влизайте.
Отвътре къщата беше горе-долу същата като отвън. Последваха старицата, докато тя се тътреше бавно по коридора. Нико и Аш вървяха един до друг, сякаш бяха част от процесия в сърцето на скрит храм. Храмът обаче имаше стени от тухли, покрити с олющена мазилка и окачени картини в рамки, които не можеха да бъдат различени на слабата светлина от фенера на жената, която на ръст стигаше до кръста им. Подът пред тях беше дървен, затрупан с бял прах и пясък, който скърцаше под подметките на ботушите им. Във въздуха се носеше противна миризма, сякаш сутрин и вечер хората тук ядяха кисело зеле. В краката им пробяга плъх. По краищата на коридора се промъкваха още много други.
Изкачиха се по стълбите, които скърцаха под тежестта им така, сякаш всеки момент ще се продънят. Качваха се стъпало по стъпало, изчаквайки жената да се придвижи нагоре, преди да продължат. Нико и Аш се спогледаха, без да кажат нищо. Стояха пред врата. Върху нея с червена боя или кръв беше изрисуван знак — звезда със седем лъча.
Влязоха в гостна. Стаята беше осветена от няколко опушени фенера, поставени върху маса, отрупана със статуетки, амулети, каменни хаванчета и чукала, ножове, безопасни игли и други, непознати неща. От тавана бяха провесени чаршафи, създаващи усещането, че се намираш в палатка. Под тях, на стол близо до закрития със завеси прозорец, похъркваше старец, облечен в жилетка, с ръце на корема и затворени очи. Скутът му беше отрупан с плъхове, които лежаха с преплетени опашки и наблюдаваха влизането на новодошлите.
Мъжът се размърда при звука от затварянето на вратата след Нико и Аш. Върху лицето му беше паднал кичур изтощена черна коса. Той се почеса, след което захърка отново.
— Гаморел — повика го Аш и сбута крака на стареца, с което накара плъховете в скута му да се разбягат.