Мъжът не се събуди, а само отвори едното си око, сякаш за да огледа положението, преди да реши дали да напусне безопасния свят на съня. Когато видя Аш, лицето му трепна и той се събуди.
— Трябваше да се досетя — каза той с дрезгав глас. — Само рьошун би се осмелил да събуди спящ шанти.
— Ставай. Трябва да говорим по работа.
— Така ли? И каква е тази работа?
В скута му падна кожена кесия. Тежестта й беше достатъчна, за да го накара да се изправи на стола си. Върху лицето му с дълги бакенбарди се разля усмивка. Зъбите на стареца бяха кафяви, с цвета на бира.
— Интересно — напевно рече той и се надигна плавно и без усилие. — Заповядай в стаята ми.
Той отведе Аш в другата стая и затвори плътно вратата след тях.
— Седни — нареди старицата на Нико, като го отведе до един от столовете край прозореца. — Чий, да? Малко чий?
Нико се усмихна и поклати глава. Помисли си за плъховете, които тичаха навсякъде, за мръсотията на това място и под пожълтелите нокти на старицата.
— Да? — повтори тя, кимайки с глава.
Преди да успее да откаже, тя се затътри към друга стая. Внезапно отворената врата създаде течение, което донесе пара и влажния мирис на зеле. Нико чу как жената извика на нещо да се махне от пътя й, след което се разнесе дрънченето на чаши.
Някъде в гостната цъкаше механичен часовник. В цялата тази бъркотия Нико не успя да открие къде се намира. Столът не беше удобен. Имаше усещането, че седи върху чакъл. Стана, изтупа купчина миши изпражнения на пода, след което предпазливо седна отново. Готвеше се да подпре ръце на подлакътниците, но размисли и вместо това ги сложи в скута си.
Старицата се появи, носейки несигурно със свободната си ръка поднос с кана чий, от която се надигаше пара, и две чаши от бял порцелан.
— Нека ви помогна с това — предложи Нико, като се изправи, взе подноса от нея и го отнесе до една малка масичка.
Жената се усмихна и предпазливо се отпусна в стола срещу него. Беше прегърбена дори когато седеше, а ръката й продължаваше да почива върху бастуна. Наблюдаваше го, докато той сипваше чий.
— Благодаря ви — каза Нико с напрегната усмивка и се облегна назад с чаша в ръка. Не отпи от нея. Старицата кимна, като продължаваше да го гледа втренчено. Той се зачуди какво ли толкова вижда тя.
— Кажи ми — подхвана тя, — сънуваш ли много?
Нико се замисли.
— Напоследък дори прекалено — призна той.
— Знаеш ли, някои сънуват повече от останалите. Някои също така виждат повече от останалите. Виждам, че ти си един от тях. Късметлия си. Съпругът ми — и той е същият.
Нико се загледа в чашата в ръцете си. Чият изглеждаше добре и порцеланът беше чист. Той вдигна поглед, усмихна се, извърна очи и най-сетне видя часовника, който стоеше на поставка до отсрещната стена, близо до закачалка за дрехи, на която бяха окачени палто и черен цилиндър. Нико се почувства неловко под втренчения поглед на старицата. Започваше да му се гади от миризмата на парата, която все още нахлуваше през отворената врата.
Нико се насили да погледне старицата. Кожата й беше с цвета на прегоряла мазнина. Той срещна угодническия й поглед и видя в него нещо уязвимо — някаква чувствителност, белязана от стари рани. Видя и отегчението й, скрито под маската на учтивост.
Тя кимна, сякаш той току-що се бе върнал при нея.
— Той затова е шанти, нали разбираш — рече тя. — Съпругът ми. Бива го в старите обичаи. Много хора все още идват при него. Бедните, отчаяните. Мнозина търсят услугите му.
— Тогава значи не сте манианци?
— А? Манианци? Не, момче. Манианците биха ни направили роби, ако знаеха какви сме. Тук практикуваме старите обичаи. Първите обичаи. Наричат ни еретици. Презират най-много нас и бедните.
Тя направи пауза, за да вземе чашата си от масата и да я поднесе към сбръчканите си устни. Сръбна шумно веднъж, после отново, след което върна чашата на масата.
— Май не разбираш за какво говоря — за старите обичаи?
Нико се замисли над въпроса й. Спомни си как майка му правеше знака за защита всеки път, когато видеше самотна сврака — навик, с който беше заразила дори него. Припомни си също и как всяка нощ по време на зимното слънцестоене тя винаги оставяше запалена свещ на перваза на отворен прозорец.
— Може би — сви рамене той. — Тези стари обичаи — практикуват ли ги още и другаде?
— О, практикуват ги навсякъде. Но само тайно. В традиции, чийто смисъл отдавна е бил изгубен. От онези, които са достатъчно възрастни, за да помнят живота ни преди Ман, ммм? Само във Високия Паш ще откриеш, че старите обичаи се спазват от всички и смисълът им се знае. Има ги и дори още по-далеч — на Небесните острови. Така те успяват да живеят вечно. Когато умрат, хората използват старото познание, за да ги върне към живот. Да. Това са нещата, които манианците биха искали да забравим.