Нико слушаше думите й с привиден интерес. Той се бореше с желанието да се почеше по краката, където усещаше как бълхите подскачат и го хапят. Хвърли поглед към затворената врата и се запита колко ли дълго още ще се бави учителят Аш. Какво, по дяволите, правеха тук?
Жената си пое дъх и разтърси горната част на бастуна в съсухрената си ръка.
— Ти си добро момче — каза тя. — Слушаш една стара жена, макар да ти се иска да си навсякъде другаде, само не и тук. Я виж, май приключиха с тая тяхна работа.
Нико остави чашата с чий в мига, в който чу вратата да се отваря. Изправи се още преди Аш да се появи, следван от мъжа.
— … кажи-речи навреме — казваше Аш.
Чуждоземецът погледна към чашата чий на масата и спря, за да я вземе. Отпи голяма глътка, след това се усмихна на старицата и остави празната чаша. Кимна на Нико да го последва и се отправи към стълбите.
— Благодаря за чия — бързо каза Нико и тръгна след него.
Хванаха трамвай към квартала на източните докове и седнаха на най-задните седалки. Известно време Аш седеше загледан през прозореца зад гърба му.
— Мислиш ли, че ни следят?
Аш въздъхна и отново погледна напред.
— Трудно е да се каже — промърмори той.
Не изглеждаше особено загрижен.
Трамваят премина с тракане покрай голям площад със сгради от бял мрамор, заобикалящи го от три страни. Беше изпълнен със суетящи се фигури в червени роби. Бяха хиляди.
— Поклонници — обясни Аш, преди Нико да успее да го попита.
— Друго исках да те питам — каза Нико достатъчно силно, за да го чуе старецът в шума от тълпата. — Когато бяхме в онази къща, успя ли да получиш онова, за което отиде там?
— Надявам се.
— И няма да ми кажеш нищо повече от това?
— Не, още не.
Нико въздъхна раздразнено.
— Много добър начин да обучаваш ученика си, няма що. Да му казваш възможно най-малко дори когато те пита.
— Когато сме на мисия, винаги е за предпочитане сам да се ориентираш.
— Удобна теория — изсумтя Нико, — особено с това, че ти спестява необходимостта да отговаряш на каквито и да било въпроси.
— Това също е вярно.
Неравност на пътя разтърси прозорците на трамвая. Аш извърна глава, за да погледне отново назад. Когато се обърна напред, той започна замислено да потупва ръка с палеца си.
Няколко секунди по-късно се изправи и се хвана за една от люлеещите се кожени дръжки.
— Чакай ме в стаята. Остани там, докато се върна.
Без да изчака отговор, той отиде до отворената врата и скочи на улицата. Тръгна още преди трамваят да се е отдалечил, а Нико остана да го гледа, притиснал лице в прозореца.
Малко по-късно трамваят влезе в квартала на източните докове и Нико най-сетне започна да се ориентира къде се намира. Гледаше през прозореца преминаващите улици, които му бяха смътно познати и създаваха у него също толкова смътно чувство на облекчение. По тротоара вървеше момиче. Той мярна за миг черната му коса.
Нико скочи, стигна до вратата и слезе навън.
— Сересе! — извика той, но момичето беше твърде далеч, за да го чуе.
При следващата пресечка я изгуби. Беше сигурен, че е тя. Той продължи да върви в същата посока, като се оглеждаше. Улиците бяха натоварени със следобедния трафик. По тротоарите бързаха пешеходци, а по улиците се движеха трамваи и каруци. От един съседен храм се чу камбаната за часа — две иззвънявания и после тишина.
Нико вървеше по улица с еднакви сгради и прозорци, отворени към градския въздух, от които се разнасяха звуци от работата, вършена вътре. Приличаха на складове, просторни и прашни. Във вътрешността им върху рогозки на пода седяха стотици хора, предимно жени и малки деца, и извършваха проста повтаряща се работа, в която той не намираше никакъв смисъл. Децата метяха разхвърляни боклуци по пода. Неколцина мъже се потяха, докато бутаха между редовете ръчни колички, пълни с материали. Някои от онези, които седяха върху рогозките, хвърляха някакви предмети в количките, когато минаваха покрай тях, други пък взимаха разни неща. Няколко човека крачеха наперено между работниците и крещяха доста често. Нико продължи, но от Сересе нямаше и помен. Беше я изгубил.