За момент той се замисли дали да не се върне в хосталиото. Но само мисълта да седи там сам и да разсъждава върху онова, което беше сторил миналата нощ, му се стори тягостна. Можеше поне да се разходи, макар улиците на града да не бяха кой знае колко по-гостоприемни от стаята му.
Навлезе в един по-хубав квартал, където покрай булевардите имаше редици дървета, къщи и фонтани с чиста вода, а на площадчетата — заведения за чий. Хората не бяха толкова припрени, колкото в източните докове. Въпреки това Нико усещаше до мозъка на костите си, че не му е мястото в този град. Малко неща му се струваха близки и погледът му не откриваше почти нищо, което да му създаде усещането за нещо познато и близко. Всичко това го плашеше — не само мащабите на строителството, но и начинът, по който се държаха хората.
Поне в Бар-Кхос непознатите все още разговаряха помежду си. На лицата на търговците можеха да се видят усмивки. Ако внезапно станеше кавга или сбиване, останалите присъстващи бързо се намесваха, за да успокоят нещата. Колкото и да беше изтощен Бар-Кхос от продължителната война или може би именно заради нея, сред обсаденото му население се чувстваше духът на общност и усещането, че животът на хората има обща цел, която беше нещо повече от вярата, религията или познанствата. Тук обаче хората бяха някак кисели и резервирани. Сякаш им беше обещано да получат много от живота и след като го бяха получили, Те бяха още по-изтормозени и недоволни от преди.
Може би Нико имаше нужда да види зелено и просторно място вместо безкрайните потискащи тухли и бетон. Поддал се на внезапно хрумване, той спря едно момче на улицата и го попита къде се намира най-близкият парк, като се надяваше, че младежът няма просто да се намръщи и да му каже, че тук няма паркове.
Но момчето му даде достатъчно прости указания — оказа се, че такова място има само на една пресечка разстояние. Когато Нико се обърна, очите му светнаха, защото точно пред него имаше малък парк, заобиколен от черен железен парапет. Той забърза крачка и влезе през входа в оградата. Чакълът на пътеката скърцаше под обувките му. Той забави ход, разглеждайки пейзажа наоколо. Мястото беше красиво посвоему и в по-голямата си част празно, като се изключат фигурите тук-там, които клечаха и се облекчаваха в храстите, пияниците, които лежаха проснати по буренясалата трева, сякаш някой ги сушеше на слънцето, и пристрастените към дрос, които чешеха покритата си с люспи кожа, докато мърмореха безсмислици, без да се обръщат към някого конкретно.
Нико избра място, което да е възможно най-далече от тези обитатели на парка. Седна под сикадово дърво, обърнал лице към отслабващото слънце. Почти започна да се отпуска.
Затвори очи и си представи, че е някъде другаде. Представи си, че е у дома, в Кхос, седи сред покритите с гори хълмове, които се издигаха зад малкия имот на майка му.
В дни като този често излизаше на разходка с Буун, нарамил раница, в която имаше прясно изпечен от майка му киш, малко сирене, бутилка вода, свирката му за птици, кукички и канап. Изпотен и задъхан, той се изкачваше далеч от усложненията на объркания си живот, сред кристалния въздух на планинските долини и настроението му се ободряваше с всяка следваща стъпка, докато Буун вървеше ту от едната, ту от другата му страна и душеше за зайци, мишки и всякакви други животинки, които би могъл да улови.
Понякога, след като Буун се успокоеше достатъчно, за да легне неподвижно, Нико ловеше риба в студените планински езера и хващаше една след друга малки пъстроцветни пъстърви, които гордо отнасяше на майка си за вечеря. Друг път, когато беше по-замислен, Нико намираше древна скала, надвиснала над някое дълбоко езеро, и ловеше риба, като хвърляше малки камъчета, които леко цопваха във водата. Наблюдаваше зорко как те потъват под повърхността. Ако имаше късмет, някоя малка пъстърва се стрелваше от скривалището си след потъващото камъче, но се връщаше, когато разбереше, че то не е храна. Така Нико ловеше гледките на риби, а не месото им. Прекарваше часове в това занимание.
Понякога в дните, в които беше достатъчно топло, двамата с Буун отиваха да поплуват. Нико се справяше с ледения шок от водата, като направо скачаше в езерото, и крещеше от изненада и удоволствие, когато излезеше отново на повърхността под нагорещения въздух. Буун известно време плискаше с лапи из водата, изплезил език, и изглеждаше така, все едно се смее и едновременно с това е изпаднал в лека паника. Кучето доста бързо се уморяваше и излизаше от водата, за да се отръска, преди да се просне на припек и доволното му сумтене да разлюлее тревата пред муцуната му. Нико плуваше от единия до другия край отново и отново и когато загрееше достатъчно, започваше да плува по гръб, като си играеше, променяйки количеството въздух в дробовете си. След известно време пъстървите свикваха с присъствието му. Те излизаха от скривалищата си и хапеха пръстите на краката му или обикаляха в кръг под него.