Често двамата с Буун просто вървяха и прекосяваха една гориста долина след друга, докато Нико не сметнеше, че са се загубили. Въпреки това веднага щом си го помислеше, той неизменно виждаше някой познат отличителен белег и разбираше къде се намират.
Ако беше достатъчно рано, Нико избираше най-близкия връх и се изкачваше чак до горе, колкото и да беше изморен или гладен или да го боляха краката. Питаше се дали баща му е идвал тук, когато ловуваше, или по време на някоя от самотните си разходки. Почиваше едва когато стигнеше до върха. Когато се озовеше там, той се строполяваше задъхан на земята до Буун и очите му попиваха ширналата се земя долу и синьо-зеленото море отвъд нея. Въздухът беше толкова чист, че той го поглъщаше жадно на големи глътки. Полъхът на вятъра охлаждаше кожата му. Чувстваше се в мир с останалия свят. Животът му беше поставен в по-истински контекст, проблемите му бяха дребни и маловажни. Осъзнаваше, че всъщност нищо няма значение — нито страховете и несигурността му, нито променливите му и преходни надежди и желания, важни са само неизменността на мига и фактът, че съществува. Той поглеждаше в меките очи на Буун и осъзнаваше, че това състояние на съзнанието е вече познато на кучето, и му завиждаше за неговото просто съществуване.
— Хей, здравей.
Гласът беше от настоящето и Нико се върна към него, отваряйки очи. Зрението му бавно започна да възприема отново цветовете. Видя обрамчен от небето силует, надвесен над него. Проточи шия и засенчи очи с ръка.
Беше Сересе, гледаше го намръщена, с ръце на хълбоците. За момент се пренесе отново в Бар-Кхос, когато беше разбуден грубо от Лина.
— Легнал си на моето място — обяви Сересе, преди той да успее да каже каквото и да е.
— Какво? — попита той и се изправи до седнало положение.
— Ти. Легнал си на моето място — повтори тя и Нико се усмихна смутено, след което хвърли поглед на купчините изпражнения, пияниците и наркоманите, с които беше пълен паркът.
— Разбирам. Често ли идваш тук?
Тя седна до него и го сбута встрани с тялото си, за да си направи място до дървото. Нико усети топлината й и тя предизвика физически шок, който премина нагоре и надолу по бедрата му.
— Нашият хосталио е наблизо — обясни Сересе. — Баща ми беше категорично против да живея в мръсотията, която двамата с Алеас трябваше да търпят на доковете. Затова ни премести в по-хубава квартира. Върнаха се в стаите ни, за да се покрият и да обсъдят плановете си. Едва ли има нещо по-досадно от това. Реших да се поразходя и да намеря някое място, където да поседя на слънце. — Тя се огледа и сбърчи нос. — И това е мястото.
Сересе извади кафява ръчно свита цигара от джоба си и драсна клечка кибрит, за да запали края й. Мирисът на хазни водорасли изпълни ноздрите на Нико, когато тя засмука пръчката и изпусна дима.
— Пушиш ли? — попита го тя и му подаде пръчката.
Майка му никога не му беше позволявала да пуши хазии, твърдеше, че те са вредни за дробовете и са по-опасни дори от смолистата трева. Истина беше, че тя често кашляше така, сякаш умира, след като цяла нощ беше пушила. Нико беше готов да откаже пръчката, но след това размисли и предпазливо я взе. Пое струйка дим в дробовете си. Закашля се и върна пръчката на Сересе.
— Да не прекъсвам нещо? — попита Сересе, когато той продължи да мълчи, защото мислено беше все още сред хълмовете на Кхос.
— Не. Само спомени.
— Е, в такъв случай ще те оставя с тях. — Тя се изправи с едно-единствено грациозно движение като голяма котка.
— Не си тръгвай заради мен — побърза да каже Нико.
Тя протегна ръка.
— Шегувам се. Ако ще прекарваме известно време заедно, бих предпочела да не е тук.
— Къде предлагаш да отидем? — попита я той, без да пуска ръката й.
— Да повървим малко — сви рамене тя.