Той отдръпна ръката си, но когато тръгнаха, тя го хвана под ръка. Въздухът стана по-хладен, докато слънцето се спускаше зад заобикалящите ги високи сгради. Пешеходци бързаха насам-натам, роби с нашийници носеха тежки пакети и кошници върху главите си. Странноприемниците, покрай които минаваха, бяха шумни и от отворените им врати се разнасяше уханието на готвено.
— Гладна ли си? — попита Нико, макар че не изпитваше никаква нужда да се храни — реши, че просто е учтиво да попита.
Сересе поклати глава, черната й коса се спускаше на вълни върху раменете й.
— Имам нужда от въздух. Не те ли харесва понякога просто да повървиш?
— Разбира се — отвърна той и съжали за предложението си.
Тя му подаде отново пръчката хазии и този път той си дръпна повече.
— Двамата с Алеас май сте станали приятели — отбеляза Сересе.
— Алеас?
— Да. Държите се непринудено един с друг, както правят приятелите.
— Предполагам, че е така. Не че Барача — имам предвид баща ти — го одобрява.
— Не. Не би го одобрил. Ти си ученик на Аш.
Нико я погледна въпросително. Тя сви рамене.
— Учителят Аш е най-добрият рьошун, с когото разполага орденът, и те го знаят. Това е нещо, което не се харесва на баща ми, нали разбираш, защото винаги е бил погълнат от желанието да бъде пръв. Не може да понася, когато това не е така. Не трябва да му се сърдиш, Нико. Майка ми ми е разказвала за детството му и за неговия баща, който е бил жесток и надменен, но също така и тесногръд. Използвал всяка възможност, за да унижава сина си, и не показвал нищо друго, освен презрение към него, дори в деня на смъртта си. Това донякъде е оформило характера на баща ми и той не може да стори нищо, за да го промени.
Нико се замисли над думите й и се опита да ги свърже с надменния алхази, когото беше започнал вече да опознава.
Двамата вървяха покрай кафенетата в страничните улички, от които се разнасяха шумните разговори на клиентите. Сенките започнаха да се удължават.
— И майка ми е същата — каза той след известно време, — нещо в миналото продължава да оформя характера й и досега.
— Заради нейните родители ли?
— Не. Заради баща ми.
Сересе отговори нещо, но Нико не я чу. Внезапно той забави крачка и спря.
Нещо бързо се спускаше, въртейки се към земята пред тях. Когато то кацна, Нико присви очи, за да види какво е.
Беше сикадово семе — свежата му зеленина ярко контрастираше със сивотата на паважа. Около него, по цялата улица, лежаха стъпкани и смачкани широки листа, а между тях имаше още крилати семена, макар да бяха по-малки от онези, които Нико беше свикнал да вижда. Той вдигна поглед към сградата, покрай която вървяха и която се извисяваше нагоре етаж след етаж. От ръба на равния й покрив висяха клоните на дърво. Сересе проследи погледа му.
— Градина на покрива — обясни тя. — Богатите обичат такива неща. — Тя присви устни за момент, след което се отправи към уличка отстрани на сградата и го повика: — Ела.
Нико я последва. Сересе спря под стълба, закрепена на тухлената стена над главите им и минаваща покрай прозорците на всеки етаж, за да достигне накрая до покрива. Той осъзна какво беше намислила тя.
Почувства се замаян, когато я качи на раменете си. Хилеше се и се олюляваше под тежестта й, докато тя присви колене, скочи и се хвана за най-долното стъпало на дървената стълба. Изтегли се нагоре, а Нико не спираше да й се любува, докато тя дърпаше резето.
Плъзгащата се стълба изтрополи долу и Сересе се озова до него.
— Какво се беше зазяпал? — задъхано го попита тя.
Градината на покрива беше малка, макар и красиво аранжирана. Нечия грижлива ръка й беше позволила да се развива свободно и естествено, без обаче да изглежда подивяла. По краищата й растяха малки дървета в глинени саксии и храсти, засадени в корита с пръст и посипани с дървени стърготини. По-голямата част от равното пространство беше покрита с дива трева и сини и жълти цветя. В средата на затревената площ имаше малък фонтан с басейн, направени от гладки камъни с неправилна форма и ситен чакъл, което им придаваше вида на миниатюрен планински поток.
Комбинацията от растения закриваше заобикалящите ги сгради и създаваше впечатлението, че Нико и Сересе се намират на всяко друго място, само не и насред най-големия град в света. В задната част на покрива се издигаше колиба с врата, която очевидно водеше към стълбище. За голямо задоволство на Сересе вратата се оказа заключена, когато тя се опита да я отвори. Двамата седнаха на пейка до течащата вода, наслаждавайки се мълчаливо на градината. Тук шумът на града се чуваше слабо.