— Става студено — отбеляза той.
— Идва мъгла — каза Сересе.
— Мъгла? Сега? Времето на това място е странно.
— Заради планините на континента е. По-добре да се връщаме, ако не искаме да премръзнем.
Нико хвърли един последен продължителен поглед на градината, след това й обърна гръб и се насили да се усмихне.
— Учителят Аш има една история за премръзването. Ще ти я разкажа по пътя обратно.
Стаята го посрещна неприветливо, когато най-сетне се върна в хосталиото. Беше му нужен остатъкът от монетите, за да отвори вратата, и му се наложи да опипва умивалника в мрака, за да намери някой от четвърт марвелите, които все още лежаха на дъното му. Намери един и го използва, за да запали газовата лампа. Настани се на горното легло, увит в тънкото одеяло, и се замисли за изминалите няколко часа, докато тялото му бавно се затопляше.
Аш се прибра през нощта. Старецът изглеждаше още по-изтощен от преди. Удари се в умивалника, сякаш не го беше видял.
Отново го боли главата — помисли си Нико.
Аш му измърмори нещо, докато лягаше на леглото си, след което въздъхна. Нико се зачуди какво ли е правил цяла вечер.
Замисли се дали да не го попита направо, но старецът най-вероятно щеше да му каже да млъкне. Освен това имаше други по-належащи въпроси, които да му зададе.
— Нощта е студена — най-сетне каза възрастният мъж.
— Ледена.
— Яде ли вече?
Нико осъзна, че не е вечерял.
— Не, но не съм гладен. Това място убива желанието ми да се храня.
Старецът внимателно се изправи от леглото. Затършува в раницата си и извади овесена питка, увита в насмолена хартия.
— Учителю Аш — повика го Нико и зачака възрастният мъж да се обърне към него.
Аш му подаде овесената питка.
— Яж — нареди му той.
Нико обаче само поклати глава.
— Учителю Аш, искам да те попитам нещо.
— Тогава питай.
Нико си пое дълбоко дъх и събра смелост.
— Чудех се… Не съм сигурен, че притежавам качествата да бъда рьошун.
Аш примигна, сякаш му беше трудно да фокусира. Той разкъса опаковката и отхапа парче от овесената питка, без да сваля очи от Нико.
Думите се изляха в буен поток от устните на Нико.
— Не знам дали ме бива за това. Тази работа… тя е по-лоша, отколкото очаквах. А миналата нощ… — Той поклати глава. — Да се биеш като войник, да защитаваш дома си, е нещо различно. Не съм толкова сигурен, че този път е такъв.
— Нико — меко отвърна възрастният мъж с пълна уста, — ако не искаш повече да бъдеш мой ученик, просто ми го кажи и аз ще уредя да се прибереш у дома.
— Но нали имахме сделка? — Нико седна изправен.
— Ти положи всички усилия да я спазиш. Работи усилено и се изправи лице в лице с опасността. Просто ми го кажи. Ще те отведа веднага на доковете и ще ти намеря място на някой кораб. Можеш да останеш на борда му тази нощ. Утре сутринта ще отплаваш оттук. Няма да ти се сърдя за това. Аз самият бих сторил същото, ако можех.
Нико осъзна, че Сересе е права.
Аш се обърна и прибра остатъка от питката обратно в раницата си.
— Искаш ли да си тръгнеш? — разсеяно попита старецът, застанал с гръб към младия мъж.
Нико погледна надолу към стария чуждоземец. Тази нощ мъжът беше толкова изтощен, че изглеждаше почти крехък. Това личеше в начина, по който стоеше и чакаше отговора — леко прегърбен над раницата, без да помръдва и като че ли без дори да диша.
Въпросът на Аш увисна във въздуха, сякаш набираше сила и увеличаваше разстоянието помежду им — в този момент бяха двама непознати, чиито пътища се разделяха.
Внезапно Нико разбра.
Ти умираш.
Той примигна срещу възрастния мъж. Главоболията. Постоянният прием на листа дулче. Желанието да си вземе ученик. Той беше болен и знаеше, че състоянието му се влошава.
Изведнъж Нико усети, че всичко това му идва в повече.
Няма да мога да живея в мир със себе си дори за секунда, ако оставя сам този стар чуждоземец тук, на това място — помисли си той.
— Не, учителю — чу се да казва. — Мисля, че този град просто ми лази по нервите. Това е всичко.
Аш остана обърнат с гръб към него. Раменете му се повдигнаха и той си пое дъх.