Когато се обърна, разстоянието помежду им се беше стопило и те се бяха върнали към обичайните си роли на учител и ученик.
— Трябва да поспиш — предложи му Аш. — Утрешният ден ще бъде дълъг. Ако искаш, на сутринта можем да поговорим отново.
Нико легна, подпрял глава на ръката си. Аш зае позицията си за медитация на пода. Дишаше тихо, с очи, вперени в една точка на пода.
Нико се втренчи в тавана на не повече от три стъпки над главата му. Изучаваше пукнатините в мазилката, топлата светлина, която трептеше по тях, тъмните ивици там, където влагата си беше пробила път. Слушаше звънтенето на монети, които се спускаха надолу през стените, след като ги бяха пуснали от горните етажи, за да изминат дългия път до някакъв трезор, който без съмнение се намираше на сигурно място в мазето на хосталиото.
Запита се колко ли време му остава на стареца. Сигурно страдаше от някаква болест, нещо смъртоносно.
Щеше да остане с него въпреки собствените си съмнения. Макар да знаеше, че взима това решение от лоялност и състрадание, а не защото наистина има желание да остане.
Когато малко по-късно той заспа, сънува, че погребва стареца до гроба, който беше изкопал за Буун. Сересе също беше там. Тя изрече някакви думи над гроба. Нико мълчеше. Вместо да произнесе реч, той положи меча на възрастния мъж върху отъпканата пръст.
Когато се обърнаха и се отдалечиха от мястото, той усети смесица от тъга и облекчение. Сякаш с всяка стъпка тежестта в стомаха му намаляваше.
Двамата със Сересе носеха раници на гърбовете си. Цяла вечност след това Нико сънуваше, че пътуват заедно, безгрижни и влюбени.
В клопка
В тези планини слънцето залязваше бързо. Късно следобед сенките вече започваха да се събират в езера от неприветлив полумрак.
Колоната от командоси направи лагер до един прозрачен поток. Пътуваха неуморно вече цял ден, предимно пеша, тъй като бяха оставили зеловете заедно с няколко души в подножието на планините край брега. Мулетата носеха най-тежката част от багажа им. Те се движеха по-сигурно в тези планини от тежките породисти животни, които командосите бяха изоставили, след като ги бяха купили с имперски монети от Порт Чийм. В момента мъжете разтоварваха мулетата. Сваляха предимно храна и малки оръдия. Когато беше необходимо, заповедите бяха давани с жестове с ръка от офицерите, които се отличаваха само по знаците на татуировките върху слепоочията.
Последните пурди се завърнаха един по един. Те бяха елитните разузнавачи на имперската армия, наречени така по името на камуфлажните плащове с качулки, които носеха. Всеки от тях беше придружен от едра ловджийска хрътка, специално обучена да му помага в работата. Те докладваха, че заобикалящият ги район е чист.
Независимо от това около лагера бяха поставени две редици постове, които клечаха в своите импровизирани укрития. Не запалиха огньове. Убежищата на мъжете бяха платнища на петна, подпрени върху колчета — навеси, достатъчни един човек да пропълзи отдолу им и да остане сух под всеки дъжд. Командосите работеха спокойно, без да е необходимо някой да ги надзирава. Полковникът, който дъвчеше стиска смолиста трева, докато наблюдаваше от центъра на лагера, изсумтя доволно. Той остави мъжете да си вършат работата и се отправи към края на лагера и приклекналата фигура на дипломата.
— Това е, значи? — рязко попита той и коленичи до обсипания с плодове храст, който младият мъж разглеждаше толкова внимателно.
Че продължи да наблюдава втренчено храста. Беше облечен в обикновена кожена броня под тежкото наметало от боядисана в сиво вълна. Той го придърпа по-плътно около себе си и отвърна:
— Това е.
Касус, полковникът, придърпа един от черните плодове към себе си.
— Прилича забележително на череп — отбеляза той, наблюдавайки белите знаци по него. — Не бих сложил нещо такова в устата си.
— Няма да го ям. Ще го приготвя по правилния начин и ще размажа част от сока по челото си. Прието по всякакъв друг начин, растението е смъртоносно.
Полковникът разглежда плода още известно време. След това го пусна и малкият храст се разлюля. Касус се изправи. Погледна мъжа до себе си. Че не вдигна поглед.
— Кога ще го направиш?
По лицето на Че се мярна някакво изражение, което изчезна, преди военният да успее да го разчете. Касус отново се зачуди какво ли безпокои техния водач.
Полковникът се смяташе за проницателен човек. Разбираше, че този мъж се бори вътрешно с нещо — и положението се влошаваше, колкото повече се доближаваха до целта.