Аш се отправи към задната част на малката сграда, където в стената имаше няколко високи тесни прозореца, боядисани в черно. Той счупи единия от тях с дръжката на меча и разчисти останалите назъбени парчета стъкло.
— Трябва да се разделим, момче. Когато съм сам, се движа по-бързо. Ако се скриеш, аз мога да ги отклоня от теб.
Нико се огледа.
— Да се скрия? Къде?
Аш плъзна поглед по нужниците и единствената покрита с петна пейка. Старецът я дръпна и я откърти от мястото, където беше закована. От миризмата му се догади. До него Нико за малко не повърна.
Учителят му се изправи срещу него. Нико отстъпи, ужасен от изражението на лицето му. Знаеше какво предлага Аш и бавно и решително поклати глава.
— Да не би да искаш да умреш тук?
— Тогава не ме оставяй. Ще се опитаме да се измъкнем заедно.
— Ние сме в капан, Нико. Трябва да бъдем изобретателни и да направим така, че поне ти да се измъкнеш. Влизай вътре.
— Няма да го направя.
— Моля те, Нико — чуй, идват.
Беше истина. По улицата отвън се чуваше тропот на стъпки.
— Сега! — заповяда му Аш и Нико усети как противно на волята си пристъпва към отворения нужник.
Аш го блъсна и той се строполи в него. Падна по гръб. Тялото му се пльосна във влажната воняща купчина, която беше с плътността на кал и се опита да го погълне. Този път той не успя да се сдържи и, повърна.
— Тихо! — прошепна Аш над него и върна пейката на нужника обратно на мястото й.
Нико притисна ръка към устата си и започна мълчаливо да се дави, треперейки.
— Отиди на доковете, когато е чисто — каза му Аш през една от дупките. — Ще видиш статуята на един от генералите им. Няма как да я пропуснеш. Ако мога, ще се срещна там с теб призори. Но ако не се върна, Нико, напусни града. Върни се у дома, при майка си. Живей дълго и си спомняй за мен с добро.
Старият чуждоземец хвърли през дупката кесия с монети. Тя иззвънтя в мръсотията до Нико.
— Сбогом, момчето ми.
— Учителю Аш!
Но той вече беше изчезнал. Нико чу как се промъква през прозореца. След това на входа се разнесоха стъпки, някой изкрещя и преследвачите се втурнаха след него.
Няколко човека останаха. В дупките над главата му проблесна светлина от фенер, минаха сенки, разнесе се тропотът на тежки ботуши и съвсем наблизо в смрадливото пространство отекнаха команди. Нико затвори очи и се опита да диша, без да се задави. Запита се какво ли ще му се случи, ако го хванат. Подозираше, че щяха да го измъчват ужасно и след това щяха да го убият по някой също толкова ужасяващо изобретателен начин. Тази участ би била много по-лоша от скривалището, в което бе се озовал.
Върху клепачите му проблесна светлина, но докато събере достатъчно смелост, за да погледне нагоре, тя вече се отдалечаваше.
Ловът продължаваше. Помещението над главата му беше тъмно и тихо.
Той изчака. В далечината се чуха още изстрели, последвани от вик. Хора крещяха.
Нико изгуби представа за времето. Откри, че може да сведе до минимум неприятните усещания по кожата си, ако не мърда изобщо. Лежеше напълно неподвижен и се опитваше да диша, без да си поема въздух.
Чудеше се как ли се е справил Аш. Беше сигурен, че независимо от мащаба на капана, който им бяха устроили, той е намерил начин да се измъкне. Това поне му вдъхваше някаква надежда.
Чу се лай на кучета, гласове. Сърцето на Нико замря, когато стъпките се върнаха към входа.
— Тук вече претърсиха — разнесе се женски глас.
— Онези идиоти ли? Може и да ги бива да размахват мечове, но се съмнявам доколко са наблюдателни.
Над главата на Нико отново се чу тропот на ботуши. Проблесна лампа, която хвърляше сенки.
— Къде е Стано? Видя ли го? — Женският глас прозвуча разтревожено.
— Аха. Рьошунът се е натъкнал на него в мъглата. Не е извадил късмет.
— Мъртъв ли е?
— Така изглеждаше.
Това явно не се хареса на жената.
— Когато хванем тези копелета, искам аз първа да се заема с тях.
— На твое разположение са.
Сега гласът беше точно над главата на Нико. През отвора проблесна светлината на фенер. Нико се дръпна навътре.
Появи се лице. Очите му срещнаха неговите.
Внезапно нечии зъби просветнаха.
В очакване с Мокаби
До сутринта мъглата едва се беше разредила.