Тя беше обвила улиците като дебел слой сняг и затъмняваше всичко наоколо, дори самото слънце, което светеше слабо, без да топли. За онези, които имаха нещастието да са на крак в този ранен час, дневната светлина не беше нищо повече от слаб проблясък, придаващ форми на сутрешния хлад. Пешеходците се блъскаха върху паважа. Каруци пресичаха пътя на други каруци, докато мулетата, които ги дърпаха, нервно се зъбеха едно на друго. От мъглата се носеше зловоние. Тя полепваше по гърлото и пареше на очите. Покриваше с влага всяка повърхност, така че дори от увисналите знамена в квартала се стичаха капки.
Аш бързаше по улицата. Наметалото му беше подгизнало, както и дрехите под него. Все още носеше меча със себе си, макар и скрит от погледите. Ръката му беше изцапана със засъхнала кръв, която се беше стекла от отворилата се отново рана. Старият чуждоземец леко накуцваше.
Паметникът пред него се издигаше в мъглата като огромен шип, извисяващ се в мрака. Вертикално по дължината му бяха нанизани гърчещи се фигури, чиито предсмъртни мъки бяха увековечени умело в бронз. Аш спря под него. Три пъти по-високият от реалния си ръст генерал Мокаби стоеше в основата на шипа, загледан нагоре. Лицето му беше замръзнало в триумфа на победителя, макар тази победа да беше извоювана трудно, както личеше по бръчките на умора на лицето му. Беше застанал с ръце на кръста и леко отметната назад глава. Сякаш разбираше възхищението на множеството пред това най-велико негово постижение.
Нико не се виждаше никъде.
Аш въздъхна и се отпусна тежко върху парапета, обграждащ паметника. Той трепна, когато освободи краката си от задължението да носят тежестта на тялото му.
Настъпи ранно утро. Чуждоземецът се уви по-плътно в наметалото си, макар че мократа вълна не топлеше особено. Не помръдна повече. След известно време започна да изглежда като част от паметника. Така, когато движението по площада наоколо се увеличи, никой не забеляза, че е там и чака.
Ранното утро премина в късна сутрин. Все още нямаше следа от Нико.
Старецът се изправи и известно време обикаля основата на монумента, за да си сгрее краката. Докато крачеше, той се вглеждаше в заобикалящата го мъгла. В далечината един часовник удари точния час.
До ранния следобед Аш седя с меча в скута си, пренебрегвайки опасността — в града беше забранено открито да се показва оръжие. Палецът му потропваше върху кожената ножница. Погледът му се стрелкаше насам-натам изпод гънките на качулката му. Откъм морето, което беше леко вдясно, подухна бриз. Над земята, откъснати от невидими за него дървета, се носеха изсушени и крехки есенни листа. Мъглата се раздвижи и в нея се появиха празнини, но тя все пак отказа да се вдигне.
Часовникът удари отново. Аш бавно се изправи.
— Нико! — извика той.
Глухият звук се изгуби в обвиващата го мъгла.
Мъртвите листа се въртяха около глезените му. Старецът наведе глава.
— Сега ми кажи какво точно се случи? — настоя Барача, вече губеше търпение с другаря си.
Аш известно време запази мълчание.
Камъните, върху които седяха, бяха хлъзгави от влагата и приличаха на черна вулканична скала. Тук-там във вдлъбнатините по тях имаше миниатюрни езерца от застояла вода, които отразяваха ивици мрак и от време на време образуваха ручейчета, завършващи с бавно и монотонно капещи капки. Наблизо чайка апатично кълвеше умрял рак.
— Скрих го и се опитах да ги накарам да преследват мен. Беше грешка.
— Така ли мислиш? — саркастично го попита Барача.
— Татко — остро се намеси Сересе.
Аш гледаше втренчено надолу към ручейчетата, къпещи камъните в краката му. Морето беше някъде там, скрито и тихо, като се изключат тези следи от него.
Алеас се опита да заговори, но се чу само гракане. Той опита отново.
— Това едва ли е грешка на учителя Аш. Цяло чудо е, че той изобщо се е измъкнал. — Барача погледна ядосано младия си ученик, но Алеас продължи: — Щяха да заловят и нас, ако не беше бдителният поглед на Сересе.
Той пръв изрече на глас онова, което всички си мислеха, че е сполетяло Нико. Бил е заловен.
— Какво се случи? — попита Аш и вдигна поглед от водата.
— Сересе. Тя мислеше, че ни следят, когато се върна в хосталиото. Измъкнахме се, преди да успеят да предприемат нещо срещу нас. Ако не го бяхме направили — Алеас срещна погледа на учителя си, преди да продължи, — щяха да ни изловят като пилци.