Известно време мълчаха. Не беше обичайното мълчание, споделено между приятели, а всеки от тях сякаш се бе изолирал, обгърнат от собствените си грижи. На брега се разливаха вълнички. Зад тях се чуваше глухият и призрачен шепот на звуците на града.
Барача изучаваше стария чуждоземец, който продължаваше да седи на своя камък. Едрият мъж отново поклати глава.
— Намислил си нещо. Изплюй камъчето.
— На сутринта трябва да действаме според плана си.
— Наистина ще трябва, нали? Така няма да ни остане много време за подготовка, Аш.
— Тези мъгли траят по няколко дни. Утре времето би трябвало да е същото като днес. След това — кой знае?
Барача приглади брадата си. От неравните й краища се стичаха капчици вода.
— План ли? — попита Сересе. — Какъв план?
— Сключих сделка — обясни Аш, — която може да ни помогне да влезем в кулата.
— А какво ще стане с Нико? — попита тя. — Нима просто ще го оставим в ръцете им? Милостива Ерес! Кой знае на какво е подложен в този момент, докато ние седим тук начумерени и се препираме помежду си?
— Напълно съм наясно на какво е подложен, Сересе — меко отвърна Аш. — Няма да го изоставим… Сигурно вече са го отвели в Храма на шепотите, защото това е работното място на регулаторите. Така че ако искаме да спасим Нико, трябва да отидем там.
— Да го спасим? — сопна се Барача и се изправи. — Няма да правим нищо такова. Момчето е загубено за нас и всички ние го знаем. Не можем да рискуваме още животи като пълни глупаци. Ако щурмуваме храма, ще го направим, за да ликвидираме Киркус. Това и нищо друго е нашата мисия тук.
— И ние ще изпълним мисията си. Но преди да премахнем Киркус, той ще ни каже къде е Нико. Тогава можеш да правиш каквото искаш. Аз ще отида да намеря ученика си.
— Аз също — присъедини се Алеас.
— Ти ще правиш каквото ти се каже, момче — отсече едрият алхази. — Веднага щом приключим задачата си, ще си тръгнеш с мен, защото ако дотогава си жив, това ще е истинско чудо и аз повече няма да излагам живота ти на опасност. — Резкият му тон стресна Алеас и той не каза нищо. — А ти, дъще, която си толкова разпалена и храбра — ясно ми е какви са намеренията ти, но искам да знаеш, че няма да идваш с нас. Теб в никакъв случай не бих изложил на опасност.
— Не можеш да ме спреш, татко.
Барача направи една крачка към нея и стисна големите си юмруци. Костваше му видимо усилие да се въздържи.
— Мога да те спра — каза й той и никой не се усъмни в думите му.
Сересе скочи, също стиснала юмруци, и вдигна гневен поглед към огромната му фигура.
— Ако беше твоят ученик, татко, нямаше ли да се опиташ да го спасиш?
— Може би — призна той и избегна погледа на Алеас. — Ако имаше някакъв шанс за успех. Но откога съм длъжен на това момче, за каквото и да е? Аш трябваше по-добре да се погрижи за него. Не е моя вината, че е попаднал в ръцете на врага.
Сересе извърна лице.
— Той е прав, Сересе — вдигна ръка Аш. — Не можеш да дойдеш с нас. Ще имаме нужда от някой, който да остане навън и да помогне за бягството ни. Влизането вътре е едно, но баща ти каза самата истина — ще бъде истинско чудо, ако някой от нас оцелее. Ако това все пак стане, то за да се измъкнем, ще ни е необходимо още едно чудо. Ще си нужна най-вече за това.
Думите му я поуспокоиха и тя отново се отпусна на мястото си.
— Трябва да побързаме — продължи Аш, — ако искаме да се снабдим с всичко необходимо. Опасявам се, че за това ще е нужна по-голямата част от оставащите ни средства.
— Наистина ли мислиш, че можеш да го спасиш? — Сересе се вгледа в лицето на възрастния мъж.
Преди той да успее да отговори, Барача се изплю върху скалите между тях.
— Не правим това, за да спасим момчето, няма ли всички вие да си го набиете в главите? Ако се съди по онова, което знаем, той може да е вече мъртъв.
Аш отново погледна към морето, изучавайки го не с очите, а с ушите си. Барача взе едно камъче и го метна по скалите, където то изчезна с тракане.
Вниманието на Аш беше привлечено от плясък на криле. Обърна се точно навреме, за да зърне подплашена чайка, която отлиташе. Той не видя самата птица, а празното пространство, което беше оставила. Вдигна поглед и различи как бялата чайка се носи в белотата на небето.
На лицето му се появи непринудена усмивка. Той отметна качулката си и пое дълбоко дъх.
— Той е жив — заяви старецът.