Барача се намръщи. Алеас и Сересе се обърнаха към него в очакване.
— Как би могъл да знаеш това? — попита Барача.
— Интуиция — отвърна чуждоземецът. — Момчето е живо. И се нуждае от мен.
Нико нямаше представа къде се намира.
Когато го заловиха, оковаха китките му една за друга и му надянаха качулка на главата. Преживяването беше ужасяващо — невъзможността да вижда, тежкият плат, притискащ лицето му, докато с мъка си поемаше въздух, грубите ръце, впити в кожата му, които го бутаха и блъскаха в една или друга посока, ударите, виковете и дезориентацията. Около него се надигаха развълнувани гласове. Беше изпратен ездач, носещ съобщението, че е заловен рьошун — тропотът на копитата заглъхна някъде отпред по невидимата улица. Нико беше хвърлен в каруца. Гадеше му се от миризмата на собствените му покрити с мръсотия дрехи, докато колата се друсаше по павираната улица. Пресякоха мост или някаква друга, направена от дърво, конструкция. Обкованите с желязо колела на каруцата затрополиха по него и после спряха, за да бъде отворена тежка порта, след което колата мина през нея и някакъв каменен вход, за да спре отново. Нико беше извлечен навън и блъскан грубо да върви по каменния под, после нагоре по стълби и накрая през още една врата.
Сега стоеше в някаква стая. Можеше да прецени, че е голяма, по ехото, което чуваше през тежкия плат на качулката. Някъде в далечината крещеше жена. Крясъкът завърши със звука от удар.
Въздухът беше изпълнен с миризмата на дим от хазии. Вляво от него хора разговаряха тихо.
— Ключовете? — попита регулаторът до Нико.
— Ще имам нужда от договора, ако все още е у теб — каза друг хриптящ мъжки глас, принадлежащ на страстен пушач.
До ухото на Нико се чу шумолене от разгъването на хартия.
— Хванахте само един, а?
— Един е повече, отколкото ти някога си хващал, Малш — саркастично отбеляза жената регулатор.
Пушачът се изкикоти като котка, която кашля, за да изплюе топче козина, след което се приближи до Нико. Младият мъж чу метално скърцане, наподобяващо разтварянето на ножици, и някой бавно започна да реже дрехите по тялото му.
— Ще ми трябва и име, под което да го заведа.
Когато отговори, женският глас беше изпълнен с решителност.
— Скоро ще го получиш — провлечено отвърна тя.
Поведоха Нико гол и все така с качулка през поредица от железни врати, които се отваряха пред него и след това се затваряха зад гърба му, и всеки път тракането им беше съпроводено с дрънкането на връзка ключове. Подът под краката му създаваше усещането за пясък.
Точно пред него някакъв мъж говореше високо и гласът му отекваше в тясното пространство на коридора. Рецитираше стих или поема на език, който беше само наполовина търговски. Нико беше подкаран грубо към гласа, докато не се озова почти пред лицето на мъжа, след което го подмина и гласът заглъхна по-бързо, отколкото изглеждаше нормално.
Коридорът постепенно започна да завива надясно. Скоро започна и да се накланя, Нико се спъваше и почти падаше всеки път, когато кракът му стъпеше във въздуха.
Регулаторите го спряха и подът под краката им изхрущя. Завъртяха го.
Звукът от желязната врата, която се отваряше на пантите си, беше като уплашения писък на младо момиче.
Нико беше изблъскан през някакъв вход. Той се препъна и размаха напред окованите си ръце. Вратата се затвори с трясък и звукът в малкото пространство се промени.
Той помисли, че е сам, но после чу тропането на ботуши от едно място, а сетне и от друго. Почувства, че двамата регулатори дишат от двете му страни.
— Легни на пода! — нареди мъжът.
— Какво?
— Легни на пода! — повтори жената.
Нико трепереше. Абсурдното беше, че можеше да чуе тракането на собствените си зъби.
Коленете му започнаха да се подгъват и той се строполи на пода. Брадичката му се удари в твърдия камък, който остро притисна ребрата му.
Чу звук от движение, проскърцване на кожа и изпукване на пръсти. Това се повтори общо четири пъти.
Първият ритник беше достатъчен, за да изпусне пикочния си мехур. Тялото му се сви на топка и той изстена от нажежената до бяло болка дълбоко в него.
— Вече се напика — отбеляза жената.
И тогава те се нахвърлиха върху него.
Нико се опита да изпълзи по-далеч от ударите. Чуваше собствения си глас да им крещи да спрат. В този момент беше готов да им каже всичко, защото не можеше да намери в себе си кураж при тази ситуация, когато беше лишен не само от дрехите си, но и от достойнството и духа си.