Но те не го питаха нищо. Просто се редуваха да тъпчат краката му, да удрят главата му в пода или да го ритат в ребрата. Не го правеха яростно, а бавно и методично, сякаш това е работата им и те искат да я свършат както трябва.
Щяха да го убият — беше сигурен в това. Но когато главата му започна да се носи в мъглата от мрак, вратата изскърца и се отвори, а ударите спряха без предупреждение.
— Матриарх — задъхано и с явна изненада каза мъжът.
Чуха се стъпки и шумоленето на роба.
— Позволете му да ме види — нареди непознат женски глас.
Качулката беше махната от лицето му. Нико лежеше, опитвайки се да си поеме въздух, присвил очи под ярката светлина на единствения сложен на пода фенер.
Той отвори окървавеното си око, колкото да погледне към новодошлите. Двамата регулатори се бяха поклонили ниско, обърнати към жена на средна възраст.
Тя беше облечена в бялата роба на ордена. До нея стоеше още по-висок младеж със стегнато и атлетично тяло, също в бяла роба.
— Дадохте ли му вече от подправката за ума? — попита матриархът.
Всички погледнаха надолу към Нико, който кървеше върху студения каменен под.
— Не, първо искахме да сломим съпротивата му.
— Много добре. Сега можете да му я дадете.
Бяха дадени заповеди на някого извън килията. Появи се стар жрец, който носеше в отворените си длани сгъната бяла хартия. Той коленичи до Нико. Внимателно докосна лицето на момчето, докато то не го погледна в очите. Нико си помисли, че може би е лечител. Старецът разгъна хартията. Духна повърхността й. Лицето на Нико се покри с фин бял прах.
Той се закашля и започна да търка парещите си очи. Налегна го умора и той се отпусна на пода. Мислите му започнаха да се носят през гъста мъгла, сякаш щеше да заспи всеки момент. От време на време на повърхността им се появяваха сънища, които изчезваха, без да оставят следа.
След това усещанията на Нико бяха само откъслечни.
— Оставете ни — нареди женски глас.
— Матриарх?
— Искам да говоря с него.
— Както наредите.
Нико крачеше по тясна планинска пътека. Над него в тревата пасяха кози, които го наблюдаваха крадешком, докато минаваше край тях.
Баа! — изкрещя той, давайки им да разберат, че знае, че го наблюдават.
— Защо издава такива звуци?
— Заради подправката. Почти е потънал в света на сънищата.
Нико беше жаден и подушваше водата пред себе си. Изкачи се на една височина и погледна надолу, към дефилето. Между камъните на дъното му течеше река. Той се усмихна.
— Момче! — извика му глас някъде от високо.
Нико вдигна поглед към лицето на жената. Беше обикновено лице, загрозено от емоциите, които преминаваха по него — напомни му за птица, за нещо черно и злобно.
Тя му задаваше въпроси и той говореше ли, говореше за учителя си, за града и за това, какво правят тук. До нея стоеше млад мъж, който гледаше надолу, към него. Докато Нико говореше, лицето му ставаше все по-злобно. Устните му се извиха като на вълк, готов да нападне.
Жената гледаше, без да мига, с твърдите си като стъкло очи. Нико имаше чувството, че ако не спира да говори, тя ще спре да го гледа с този втренчен и гладен поглед. Той искаше да избяга от него. Искаше да се върне в своето лично пространство. Говореше за Чийм и манастира в тамошните планини. Говореше за Алеас, Барача и стария Ошьо. Говореше за стария Виждащ в неговата колиба, за това, че докато се чешеше заради въшките, може да прави неща, които Нико все още не разбира.
Жената му заповяда да спре да говори несвързано и сграбчи лицето му в ноктите си.
Отново го попита кой е неговият учител и каква е следващата стъпка, която планира. Нико й каза за Храма на шепотите и че са обмисляли начините, по които могат да проникнат в него, за да намерят Киркус и да го убият.
Тя му се ядоса, макар Нико да не разбираше защо. Може би защото беше забравил да изпълни ежедневните си задължения, или защото се беше разкрещял на Лос.
Жената стисна силно лицето му, след което се изправи.
Тя каза на младия мъж до себе си, че може би баба му е била права и че ако сега това е всичко, на което учат рьошуните, значи няма от какво толкова да се страхуват.