Алеас кимна отривисто. Напрежението в него нарастваше.
Аш му помогна да надене робата върху натрупалия се товар.
— Приличаш на бременна жена на рибар — каза той и го потупа по рамото.
Алеас се намръщи и закрачи напред-назад. От израженията им разбра, че гледката не е особено красива.
Камбаната на храма удари точно осем часа.
— Армията ти закъснява — отбеляза Барача.
— Имай вяра. Ще се появи.
Аш се върна до парапета. Стъпи на ръба и подпря кръстосаните си ръце върху коляното си. Наблюдаваше как последните остатъци от кралската процесия минават покрай тях. Вдигна поглед към кулата. Известно време просто стоеше и гледаше.
Намираха се на най-безопасното място за наблюдение, което бяха успели да открият — високия покрив на казино на улица, минаваща покрай рова. То беше все още отворено в този ранен час, ако се съдеше по светлината и шума, които се изливаха от отворените му прозорци по-надолу. Алеас премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Страхуваше се да седне, защото се съмняваше, че ще може да се изправи отново без чужда помощ. Той се присъедини към Аш до парапета, но след като погледа известно време кулата, насочи вниманието си към останалата част от града, чиито очертания едва се различаваха през мъглата.
Може и да умра тази нощ — мисълта отекна в съзнанието му, сякаш незаинтересована от самия факт, че това може да се случи.
Стомахът му пареше.
Чу учителя си да рецитира сутрешната молитва зад гърба му. Без да се обръща, знаеше, че Барача е коленичил с ръце, кръстосани пред гърдите, и лице, обърнато към едва видимото слънце. Днес в молитвата си той щеше да се помоли за кураж и за благословията на Истинския пророк Забрихим.
Аш също коленичи върху равния покрив и зае поза за медитация.
— Ела — обърна се той към Алеас. — Присъедини се към мен.
Защо не — помисли си Алеас и след като с мъка се пребори с товара си, застана до него.
Започна да диша в търсене на вътрешната тишина. Нямаше да се получи лесно. Тялото му беше възбудено и напрегнато. В моменти като този на Алеас му се искаше да повярва в силата на молитвата. Вместо това изпълни своя собствена литания — свой собствен зов, търсещ смисъла на случващото се.
Правя това за своя приятел — заяви той, — защото той заслужава моята вярност и защото съм роден като един от Ман и трябва да изкупя много от онова, което моят народ е извършил. Ако умра, ще го направя като праведен човек.
Ако умра, аз…
По покрива се разнесоха стъпки.
— Армията ти — сухо отбеляза Барача и се изправи на крака.
Алеас завъртя глава. От мъглата се появи мъж, който пристъпи към тях. На лицето му се изписа изненада, като видя как са облечени.
— Значи вие, стари глупаци, наистина мислите да го направите, а?
— Закъсня — отвърна Барача.
Мъжът свали опърпания цилиндър от главата си.
— Моите извинения — рече той и се поклони толкова ниско, че шапката в ръката му почти замете земята. — Указанията, които ми даде твоето момиче, не бяха съвсем точни. Но сега съм тук и нося онова, от което се нуждаете.
Алеас, Аш и Барача се събраха пред него. Алеас усещаше вонята на мъжа от няколко крачки разстояние. Косата на новодошлия висеше от главата му на изтощени кичури, изтъняла на места и пълна с пърхот. Мършавото му тяло стоеше прегърбено под изцапаното палто. Когато мъжът се почеса, Алеас видя, че под ноктите му се е насъбрала мръсотия. Мъжът се ухили. Зъбите му бяха кафяви.
Дишайки с хриптене, той извади нещо от дълбокия джоб на палтото си. Беше плъх. Създанието се помъчи да се освободи, докато той го държеше за опашката. Беше чисто бял с розови очи.
От друг джоб мъжът извади сгънато парче хартия. Отвори го с една ръка. В него имаше малко бял прах.
Издуха го в муцуната на плъха. Създанието трепна и издаде звук, който наподобяваше кихане.
Алеас наблюдаваше като хипнотизиран как мъжът започна да люлее плъха напред-назад, като през цялото време животното не спираше да се опитва да се отскубне. В един момент го залюля толкова силно, че плъхът се издигна нагоре и попадна в очакващата го отворена уста на мъжа. Непознатият затвори уста. Розовата опашка на животното остана да виси между устните му. Тя не помръдваше.