— Алеас! — изрева алхази.
Младият мъж се изви и стреля отново.
Докато той отвръщаше на огъня, Аш и Барача се мъчеха да освободят едната от двете бъчонки с черен барут, които висяха под робата му. Барача не обръщаше внимание на раната на ухото си, от което висяха остатъци с капеща кръв.
— Връзваш възли като майка ми — промърмори едрият алхази на Аш, докато двамата се опитваха да разхлабят бъчонката.
Последваха още изстрели. Шумът беше оглушителен, около краката на рьошуните хвърчаха парчета дърво. Бъчонката се освободи. Алеас презареди арбалета си и се сви отстрани край вратата. Знаеше, че така ще ги избият за нула време, независимо дали има дим, или не. Но откъм амбразурите се чуваха викове, стражите крещяха панически. Плъховете бяха стигнали до тях.
Плътният глас на учителя му се извиси над шума от стрелбата.
— Трябва ни още — крещеше той. — Трябва да използваме и двете бъчонки.
Аш не го слушаше. Сложи бъчонката до вратата, натопи фитила й във вода и побягна.
— Прикрийте се! — изрева Барача и тримата скочиха от двете страни на моста, върху бетонните основи под него.
Фитилът беше къс, но въпреки това им се стори, че мина цяла вечност, докато догори. Бъчонката с черен барут беше изработена от едно-единствено парче дърво с дебела колкото пръст дупка в горната част, запълнена с полутечна смола. Фитилът се подаваше от нея и когато водата достигнеше до съдържанието вътре, при внезапния контакт с влагата то щеше да се възпламени.
Барутът експлодира. Над главите на рьошуните премина въздушна ударна вълна, която щеше да им спука тъпанчетата, последвана от вонящ черен дим и парчета дърво и плъхове, които се посипаха във водата на рова като кратък дъжд. Кашляйки, те подадоха глави отгоре. Портата беше все още невредима.
Барача изкрещя и скочи обратно на моста. Размаха ръце към вратата. Един куршум изсвистя покрай главата му, но той дори не трепна. Вместо това се изправи и погледна намръщено нагоре.
Аш скочи горе и помогна на Алеас да се качи върху останките от моста. Ушите на младия мъж все още звънтяха от експлозията. Нямаше време за мислене. През дима се виждаше, че дъските на моста са хвръкнали във въздуха, излагайки на показ почернелите бетонни основи. Портата също беше обгорена и изкривена, но не личеше да е помръднала. Застанал пред нея, Аш поглади ножницата на меча си. Той размени поглед с Алеас и повдигна вежди. Младият мъж се наведе да презареди арбалета си. Около тях валяха изстрели. Един одраска рамото на Барача, преди той да отскочи от бетона край дясното коляно на Алеас.
— В името на всичко свято! — изрева разярено Барача. — Няма ли поне веднъж да се прицелите в другиго!
Той грабна арбалета от Алеас и се прицели в бойницата, от която все още се носеше облаче дим. Стреля два пъти. Отвътре се чу вик на болка. Барача метна оръжието обратно на ученика си.
— И сега какво? — нахвърли се той върху Аш. — Казах ти, че трябва да използваме и двете бъчонки.
Аш допря пръст до устните си и накара едрия мъж да замълчи. Пристъпи напред през разнасящия се дим и постави длан върху по-малката врата, която беше част от голямата порта и сега бе изкривена и леко открехната. Наведе се напред и я натисна силно.
Вратата падна навътре. Издрънча върху пода и не помръдна повече. Вътре се виждаше само дим и мрак.
Двамата стари рьошуни влязоха бързо. Алеас ги последва, приведен под тежестта на товара си. На пода лежеше сгърчен жрец воин, покрит от килим от плъхове. Те обикаляха около него, без да го поглеждат.
Широкият вход беше пълен с бойници. В края му имаше друга порта. Тя беше отворена.
Отвъд нея се намираше просторна ярко осветена с газови лампи стая, където стояха няколко зела с юзди, завързани към стълбовете, а до тях имаше и няколко празни каруци. Покрай две от стените минаваха корита с вода. Оборът беше наблизо, ако се съдеше по миризмата. От помещението тръгваха няколко коридора. Рьошуните избраха онзи, който беше точно пред тях. Аш вървеше пръв, а Алеас най-отзад.
Коридорът водеше към долното светилище на Храма на шепотите — най-голямото помещение в кулата. Стените бяха с цвета на кожа. В далечния му край под приглушената светлина на газовите лампи се издигаше чисто бял жертвен олтар. По дължината на залата имаше две редици колони от розов мрамор, които се извисяваха към слабо осветения сводест таван високо над главите им, покрит изцяло с фризове на Ман — картини, които до голяма степен отразяваха хаоса долу.