А този хаос се изразяваше в паниката и отчаяното желание за бягство от наплива полудели животни, нахвърлящи се върху всичко, което мърда. В цялото помещение жреците воини се гърчеха като в пламъци, покрити с маса от пълзящи животни. Някои се въргаляха по пода, опитвайки се да смачкат нападателите си. Тримата рьошуни стояха необезпокоявани насред цялата тази суматоха.
— Не очаквах, че ще е толкова лесно — саркастично отбеляза Барача, както би могъл да го стори само един алхази в момента, в който ухото му виси разкъсано.
Плъховете тичаха пред тях и им разчистваха път през хаоса. Във всеки от ъглите на храмовата зала се издигаше спираловидно стълбище. Но най-близкото, вдясно от тях, водеше надолу. Рьошуните спряха до него и надникнаха в мрака.
— Помещенията на робите — обяви Аш.
— Как разбра?
— По вонята.
Другите три стълбища водеха нагоре. Рьошуните отидоха в отсрещния край на светилището, пред плитък басейн с вода, който заемаше целия под и отделяше останалата част на помещението от олтара. Спряха, за да се посъветват помежду си.
— Мислиш ли, че Киркус е още в Залата на бурите? — попита Барача, когато един жрец воин се втурна покрай тях и се хвърли във водата. Те не му обърнаха внимание.
— Нямаме друг избор, освен да приемем, че е така.
— Трябва да има издигаща се кутия — предположи Барача. — Всички тези кули имат такива. Виждате ли я някъде?
— Ето там — каза Алеас и се отправи към вратата, която едва беше успял да различи в стената зад олтара.
— Тогава да пробваме с нея — предложи Барача. — Никога няма да успеем, ако си пробиваме път, сражавайки се на всеки етаж, чак до върха.
— Съгласен.
Аш се качи върху малкия мост, който се извиваше в дъга над басейна. Мечът му беше все още в ножницата. Барача влезе във водата и прегази през нея. Алеас избра моста.
Вратата на издигащата се кутия беше малка, отлята от желязо и плътно затворена. Не се виждаше отвор за ключ или някакъв друг начин, по който да бъде отворена.
— Лостът — нареди Барача, щракна с пръсти и протегна ръка.
Алеас започна да рови под робата си. Изгубил търпение, Барача разкъса предната част на дрехата, за да стигне до ремъците. Грабна лоста от тях и се зае с вратите.
Те обаче не се отваряха.
— Трябва да ги взривим — промърмори той и върна обратно лоста.
Аш се съгласи. Взеха останалата бъчонка черен барут, поставиха я до вратата и намокриха фитила.
— Пазете се! — изрева Барача и те побързаха да се прикрият, като този път благоразумно запушиха ушите си.
Когато димът се разнесе, зад разбитата врата се появи шахта. Тя се издигаше нагоре в мрака заедно с металното въже, опънато точно в средата й. От едната й страна имаше желязна стълба.
— Надявах се, че по-скоро ще се повозим нагоре — сухо отбеляза Алеас.
— Ще се катерим — избоботи Барача.
Алеас пое последен, като скърцаше със зъби, докато изтегляше тежестта си ту с едната, ту с другата ръка нагоре по стълбата. Шахтата беше частично осветена от светлината отдолу, но той вече бе изгубил от поглед Аш в мрака над главата си. Възрастният рьошун беше пръв, а Барача, който се катереше по-бавно заради едрото си телосложение, го следваше. Шахтата миришеше на прах и смазка. Алеас кихна неведнъж.
След известно време беше принуден да спре, за да си почине. Дъхът свистеше в гърлото му. Дробовете му горяха. Той избърса носа си с ръкава, промуши ръка през едно стъпало и сплете пръсти, за да се захване със свивката на лакътя си. Алеас беше силен и в добра форма, но се зачуди дали ще успее да се изкачи до края. Вече бяха твърде високо, за да стига до тях светлината от отворената врата по-долу, но очите му привикваха към мрака. Можеше да види как учителят му изчезва над него.
Нямаше друг избор, освен да се справи. Започна да се катери отново.
Бяха му нужни още четири почивки и здраво напъване между тях, за да настигне учителя си. Барача висеше в мрака и го чакаше.
— Какво те забави толкова? — изсъска той надолу към него.
— Наслаждавах се на гледката — отвърна Алеас. — После си поговорих с едно красиво момиче от Екзанс. Или беше от Пало-Валета? Знаеш ли, не си спомням.
— Подай ми лоста — заповяда му Барача.