— Учителю! — изкрещя той и завъртя глава към огромния алхази.
Барача сграбчи мъжа и си пое дълбоко дъх на милиметри от лицето му. Мъжът не беше жрец воин, а възрастен жрец с плешиво теме и бели косми, стърчащи от издутите му ноздри.
— Няма да получите нищо от мен, казвам ви, съвсем нищо.
— Така ли? — отвърна Барача, повдигна робата на жреца и пъхна ръка под нея.
Застаналият срещу Алеас Аш падна и изпусна вратата.
Алеас изкрещя и протегна бързо ръка, за да сграбчи внезапно освободилата се дръжка. Вратите отново се разтвориха по-широко и още рамене и ръце се пъхнаха между тях. Алеас изрева, сякаш за да получи сила, докато се бореше да попречи на разширяването на процепа.
Това е — помисли си той, като очакваше всеки момент да получи нож между ребрата. — Никога не сме имали шанс.
Борещият се с Барача жрец се блъсна в гърба му.
— Престани — крещеше мъжът с ясно изразения си акцент.
— Учителю! — извика отново Алеас.
Един от нападателите го наруга толкова отблизо, че той усети мириса на сирене в дъха му. Над главата му някой пъхаше парче дърво между вратите. Използваха го като лост и започнаха да ги отварят.
Барача не му обърна внимание.
— Дай номера или ще ти откъсна топките!
Аш беше на земята. Беше в съзнание, но се движеше като пиян.
— Спри! — замоли жрецът с глас, който беше на ръба на истерията.
След това закрещя.
— Номера! — беснееше Барача.
— Четири-девет-четири-едно! Четири-девет-четири-едно!
Ужасеният писък на жреца изпълни малкото пространство и след това внезапно секна. Алеас усети как той се строполи до краката му.
Барача хвърли нещо окървавено на пода. В гърлото на Алеас се надигна жлъчка. Но нямаше време да й обръща внимание, защото един нож се плъзгаше към корема му в търсене на пролука в оборудването, окачено по него.
Барача се наведе над Аш и започна да набира номера на бравата с шифър.
— Побързай! — изръмжа Алеас.
— Не става. Този глупак ме излъга.
— Лоста! Натисни проклетия лост!
Кутията потрепери и започна да се изкачва. Чуха се викове на болка и жреците воини задърпаха крайниците си от вратите, които не се движеха заедно с кабината, а се спускаха надолу, докато тя се издигаше.
Алеас се свлече до една от стените. От него се лееше пот. Пое си три глътки въздух и се изправи. Коленичи до Аш.
— Какво му е? — попита Барача.
Той видя ножа, стърчащ от бедрото на стареца. Огледа раната.
— Повърхностна е — обяви той.
Внимателно издърпа ножа. Аш изпъшка.
Барача помириса острието.
— Отрова — каза той. — Бързо, момче, дай противоотровата.
Алеас се съсредоточи. Не беше сега моментът да се отпуска.
Той грабна аптечката, окачена на хълбока му.
— Коя от всички?
— Всички.
Алеас взе и четирите шишенца противоотрова и капна по няколко капки от всяка между устните на Аш.
Изкачващата се кутия изтрака и спря. Барача скочи към новата двойна врата и хвана дръжките й, за да я задържи затворена. Ала никой не се опита да я отвори. Алеас разтърка възпаленото си око. Той вдигна манерката си с вода, наклони глава и го проми. Примигна и повтори всичко още веднъж. Изглежда, вършеше работа. Отпи продължително от манерката.
— Масло за сила — дрезгаво извика Аш от пода.
Алеас коленичи. Извади едно малко глинено бурканче от аптечката. Махна хартиената му запушалка, взе малко от подобния на восък крем с върха на пръста си и намаза с него устните на Аш. В очите на стареца отново заискри живот.
— Помогни ми да се изправя — нареди той.
— Полека — предупреди го Алеас и му помогна да стане. — Беше отровен.
— Знам, мога да го усетя.
Барача подслушваше на вратата.
— Как се чувстваш? — тихо попита той.
Аш му отвърна само с бързо поклащане на глава.
— Мисля, че е стрито свещено семе — предположи Алеас, след като помириса отровното острие.
— То е много рядко — отбеляза Аш.
— И е трудно да бъде изкарано от тялото. Трябва да те пречистим, когато се измъкнем от тук.
— Готови ли сте? — попита ги Барача.