— Точно така. Защото те виждат света около себе си, виждат неговата жестокост, смъртта и несправедливостта, слепия шанс, борбата за оцеляване и за надмощие, неизбежната смърт и започват да треперят от страх. Не могат да се изправят пред горчивата истина за света. Ако го сторят, биха загубили разсъдъка си, точно както казват, че ние, последователите на Ман, сме загубили своя. И така, те измислят начини, с които да се защитят от действителността. Съвест, закони и справедливост, правилно и погрешно, Майката на света. В тези неща те търсят убежище, за да се сгушат заедно срещу студенината на света, докато споделят топлината на своите заблуди. Но ние сме Ман, Киркус. Ние не сме толкова слаби. Ти и аз, всички ние от Ман, още от деца сме закърмени с различни правила. Принуждавани сме да гледаме света и да го приемаме такъв, какъвто е наистина. Затова божествената плът е толкова силна, дете мое. Затова винаги успяваме накрая. Виждаме света такъв, какъвто е наистина, така че когато сме изправени пред взимането на решение, не сме ограничени от изборите, които изглеждат правилни или морални. Ние сме свободни да правим онези избори, които са най-ефективни за постигането на желанията ни. В това е силата ни. В това е твоята сила. Никога не го забравяй, дете. Никога не забравяй своята сила, защото ти си силно, много силно момче. Сега трябва да оцелееш. Призови цялата си воля. Стигни до края.
Тогава това се беше оказало достатъчно. Той беше завършил пречистването.
Киркус издиша. Дъхът му замъгли стъклото и закри света зад него. За момент той си помисли за Лара. Зачуди се къде ли е тя днес. Може би беше отишла на игрите.
Знаеше, че Асам и Брайс вече са там. Представи си как тримата се срещат на имперската трибуна, как разговарят непринудено благодарение на годините, които са прекарали като деца в свади и игри из тихите зали и тъмните скривалища на Храма на шепотите. Представи си малкото лице на Лара и как тя примигва, когато й кажат, че той няма да дойде днес и че е затворен в храма, докато майка му не реши друго. И как след това тя сменя темата и думите й нямат нищо общо с Киркус, тя се предпазва, като не го споменава повече.
Лара — каза вътрешният му глас.
Той отлепи челото си от прозореца. Започна да обикаля стаята, като правеше съзнателно усилие да съсредоточи волята си. Спря до един от бокалите, от които се надигаше пара, и се наведе, за да вдъхне от него. Почувства прилива на енергия, който премина през тялото му. Мускулите му се изпълниха със сила и той се изправи. Размаха меча отново. Той изсвистя във въздуха.
Още от малък се беше обучавал да използва такова оръжие.
Ако стигнеха дотук, той щеше да ги убие всичките. До последния.
Най-горният етаж беше странно пуст. Влязоха във висока сводеста зала, която водеше към подобни помещения, всичките осветени от ниски примигващи газови лампи. Въздухът беше топъл и задушен. Под таваните, покрити с декоративна мазилка, се носеха струйки дим. В стените отляво и отдясно бяха наредени врати. Зад тях се чуваха приглушени гласове и от време на време някой гневен вик.
Тримата рьошуни бяха близо един до друг, докато се придвижваха през залата. Тропотът на ботушите им отекваше от пода от полирано дърво.
Един облечен в бяла роба жрец претича през сводест проход на петдесетина крачки от тях. Той хвърли поглед към неканените гости, но не спря. Чуха подире му да се затваря врата и в ключалката се завъртя ключ. Влязоха в сводестия коридор.
Там имаше двама жреци воини, пазещи по една врата. При появата на рьошуните те извадиха мечовете си, но не помръднаха от местата си.
— Алеас — обърна се Барача към ученика си.
Младежът вдигна арбалета. Поколеба се само за секунда.
Стреля веднъж, после още веднъж и уцели пазачите в гърдите. Те нададоха викове на болка и се строполиха.
— Продължавай да вървиш — подкани Аш младия рьошун.
Приближиха се до следващата зала и видяха жреци воини с маски да се разгръщат в редица с пистолети в ръце. Рьошуните се прикриха от двете страни на сводестия вход към помещението. Барача разкъса и захвърли робата си. Алеас коленичи, за да остави арбалета на пода и да запали внимателно с клечка кибрит торбичка пламтящ прах. Нещо капеше на пода — младежът осъзна, че е кръв от собствената му буза.
Той хвърли горящата торбичка и се дръпна назад, запушил ушите си с пръсти. В мига, в който прахът избухна с трясък и ослепителен блясък, Барача и Аш се втурнаха в помещението, Алеас ги следваше само на няколко крачки.