Жената стреля с пистолета си, но не улучи. Тя го захвърли настрани, извади меча си и зае разкрачена поза на стълбището.
— Ела ми тогава, грамадно копеле такова — заяви тя.
Барача изкачи три стъпала, замахна с чукана на ръката си и опръска очите й с кръв.
Със следващото си движение вкара острието на меча си право в корема й. След като я набучи така, той я придърпа по стълбите надолу към себе си. Натисна я с крака и издърпа меча си. Тя се строполи надолу по стълбите и застина неподвижно.
На мястото на битката се възцари спокойствие. Последните жреци воини бяха повалени. От високия таван отекваха стенания, кашляне и звуци от повръщане.
Барача се отпусна на едното си коляно.
— Алеас — изръмжа той.
Младият мъж си проправи път през касапницата и отиде да помогне на учителя си.
Барача погледна към горния край на стълбището. Тежка врата със свод препречваше пътя.
— Горе, момче. Отведи ме горе.
Двамата се заизкачваха с мъка. Беше хлъзгаво. Барача бързо губеше кръв. Алеас му помогна да седне на пода и подпря гърба му на вратата. Оттук имаше добра видимост. Щеше да е трудно някой да ги изненада.
— Турникет — дрезгаво нареди алхази.
Беше блед като восък и зъбите му тракаха. Алеас побърза да отвори аптечката и се захвана за работа.
Аш с препъване се изкачи по стълбите и се свлече до Барача, опирайки гръб в стената. Беше покрит с кръв от главата до петите, макар по-голямата част от нея да не изглеждаше негова.
— Как си? — задъхано попита той.
Барача погледна надолу към чукана на ръката си. След поставянето на турникета изтичането на кръв беше намаляло, макар че раната все още изглеждаше зле.
— Загубих ръката си — беше всичко, което успя да каже.
Алеас му попречи да продължи да говори, като пъхна парче кожен ремък между зъбите му. Разкъса една от торбичките с пламтящ прах и посипа раната с него без предупреждение. Барача захапа ремъка със зъби. Кожата изскърца. Ученикът му извади клечка кибрит, запали я и я приближи до чукана. Прахът пламна и обгори раната. Алхази обърна очи и загуби съзнание. Алеас се зае да бинтова ръката му.
До тях Аш ровеше в аптечката. Взе бурканчето с масло за подсилване и намаза още от белия крем върху езика си. Разтърси глава, за да проясни мислите си.
— Не сме в добра форма, учителю Аш.
— Ха! — възкликна старецът. — Не очаквах, че ще стигнем дори дотук.
Алеас посочи вратата.
— Е, не можем да продължим повече. Съмнявам се, че дори с черен барут можем да преминем през тази врата.
— Глупости! — възрази възрастният мъж. — Все още разполагаме с умовете си.
Без да се изправя, Аш се протегна и започна да чука с дръжката на меча си по желязната врата. Изчака и след това затропа отново.
— Приключихме с тях! — извика той. — Вече е безопасно да излезете!
Алеас се намръщи.
— Наистина ли мислиш, че са толкова глупави? — тихо попита той.
— Винаги очаквай глупостта — също толкова тихо отвърна Аш, — когато умовете са разпилени от страха.
Сякаш в потвърждение на думите му един приглушен глас се обади през вратата.
— Кой говори?
— Тумес! — моментално отвърна Аш.
Не последва отговор. Рьошуните изчакаха няколко минути, но нищо не се случваше.
Алеас се запита как изобщо биха могли да открият Нико в сегашното си състояние. Дори не знаеха къде го държат. Беше безнадеждно.
През вратата се разнесе глух звук, последван от още един. Тя започна да се отваря.
Аш се опря на меча си и олюлявайки се, се изправи на крака. Той се усмихна с оголени зъби на подалото се лице на стар жрец.
Преди мъжът да успее да реагира, старият рьошун се мушна покрай него. На прага стоеше жена, притиснала ръце към устата си и с широко отворени очи.
— Не правете нищо — нареди им Аш, след което извика през рамо. — Алеас!
Младият мъж провери пулса на учителя си. Беше му трудно да го намери. Ето го — слабо туптене под пръста му. Реши, че в момента не може да направи нищо повече за него.
Последва стария чуждоземец вътре.
В сребърни кафези пееха птици. Въздухът беше толкова натежал от миризмата на наркотици, че главата на Алеас се замая.
Стаята беше ярко осветена в сравнение с полумрака, който току-що бяха напуснали. Причината беше във високите прозорци, които я заобикаляха отвсякъде. Тук, над мъглата, небето беше синьо, а слънцето твърде ярко, за да го погледне човек.