Доста неочаквано в съзнанието му се появиха думите на Благословения пророк:
Не съди за човек по пътя, който следва. Освен ако следваш всяка негова стъпка в същата посока, ти не можеш да кажеш накъде се е запътил някой друг, нито какво оставя след себе си.
Барача погледна нагоре към небето, след това надолу към земята, а накрая отново към съсипания от мъка съсухрен чуждоземен пред себе си.
Въздъхна обезсърчено.
— Тогава нека благословията на Забрим бъде с теб, стари глупако — каза той и протегна ръка.
Аш я погледна за момент с присвити очи, след това я стисна.
Барача закрачи обратно към лодката.
— Барача — извика след него Аш.
Едрият мъж се обърна.
Аш извади урната с пепел от раницата си. Приближи се и я подаде на алхази.
— Пази я, докато се върна — заръча той. — Ако не се върна, погрижи се майка му да я получи. Алеас знае коя е.
Барача кимна. С урната в ръка той скочи в лодката. Моряците я оттласнаха от кея и натиснаха греблата.
Докато лодката пореше вълните към очакващия я кораб, а солената вода се плискаше покрай бордовете й, Барача се обърна на пейката си, за да помаха за сбогом на Аш, защото знаеше, че най-вероятно няма да го види никога повече.
Но старецът вече се беше обърнал и отправил към града.