— Идеята беше на Мокаби — започна тя. — След като градът падна, той…
— Знам.
Местните не обръщаха особено внимание на паметника, докато се занимаваха с ежедневните си дела. Можеше да види венците с цветя, натрупани около шарената му основа. Там стоеше войник, който оглеждаше тълпата.
Градът Скара-Брае беше последната крепост на наталезийците, която се бе задържала по време на Третото завладяване. След като най-сетне била разгромена на бойното поле, Хано, младата кралица и военен гений на Натал, беше побягнала към Скара-Брае с останките от войската си. Архгенерал Мокаби, командващ Четвърта армия, я подгонил, обсадил града и поискал вратите да бъдат отворени, иначе всички вътре щели да бъдат избити. Разказват, че тогава младата кралица предложила тя самата да се предаде, но нейните войници и населението на града отказали. За своето неподчинение заплатили най-високата цена.
Когато градът паднал след големи загуби за Четвърта армия, архгенерал Мокаби решил да устрои празненство за победоносните си войски, достойно за онези, които били пожертвали толкова много за този военен поход. Първо превърнали града в открит бордей, избивайки всички, които не искали или не им харесвали. След това в миг на вдъхновение архгенералът заповядал да бъде изкован огромен кол от претопената броня на онези мъже от армията му, които паднали по време на обсадата — кол, дълъг сто стъпки. Запушили дъното му с огромно парче бетон и поставили цялото нещо да лежи на една страна на градския площад, за да го виждат всички.
На петата нощ след падането на града по време на оргия хората на архгенерала принудили победените офицери и водачите на града да се надянат върху върха на кола. Набити странично по този начин, мъжете и жените били влачени по цялата му дължина, като много от тях умрели при това движение (макар и не всички), докато колът не бил изцяло запълнен с телата им. На самия му връх поставили Хано.
По сигнал на архгенерала и сред викове и приветствия към победената кралица (поне такъв беше разказът на Валорес) целият кол бил издигнат отвесно от триста поробени жители на града. Трябвало да бъде поставен там като знаме на победата.
Разказът беше вдъхновяващ и години по-късно, когато Киркус най-накрая се срещна с Мокаби на празненството по случай рождения ден на Светия матриарх — неговата майка, той не успя да отговори на добронамерените въпроси на застаряващия мъж относно обучението си, до такава степен бе изпълнен с благоговение, че се намира в присъствието на жива легенда. Но имаше и нещо друго, нещо по-недоловимо, което го бе накарало да си глътне езика пред възрастния генерал. Бяха му нужни няколко безсънни нощи в леглото в Храма на шепотите, за да проумее какво е то. Когато младият Киркус беше поел голямата ръка на мъжа в своята, нещо в докосването на тази хладна и леко потна плът го беше ужасило. Внезапно историите за подвизите на генерала се бяха превърнали в нещо повече от просто думи, написани върху страница. Същият този мъж, топлината, на чиято жива длан пулсираше в неговата, беше заповядвал да бъдат избити хиляди, и то не само войници, но и жени, деца, старци и бебета. Тогава Киркус беше почувствал отвращение към това докосване, сякаш самото ръкостискане можеше да го зарази с нещо ужасно, нещо покварено. След това имаше чувството, че може да помирише кръвта по ръцете си. Колкото и често да ги търкаше, все още усещаше металния й мирис, когато нощем останеше насаме с мислите си.
Това усещане намаля едва когато отмина четиринайсетият му рожден ден и най-сетне му беше позволено да споделя леглото с приятелите си — понякога Брайс и Асам, но след известно време най-вече Лара. Покрай тези нови шеметни преживявания забрави въображаемите петна от кръв по ръцете си. През същия този период уроците му по Ман станаха по-интензивни. Мина през първото си пречистване. Майка му все по-често му позволяваше да става свидетел на интригите и задълженията, свързани с наскоро извоюваната й позиция на трона. С времето Киркус започна да губи чувствителността си. Научи се да оценява нуждата от безжалостни постъпки и истинския егоизъм на състраданието. И когато в редки случаи както преди се чувстваше завладян от усещането за поквара — заради мазна дръжка на врата, чаша вино, споделена между приятели, или басейн за къпане, използван и от други хора — той гледаше да се оттегли в уединението на покоите си, преди да се поддаде на желанието да изтърка ръцете си до кръв. В края на краищата той беше посветен жрец на Ман и наследник на трона. Не можеше да си позволи да изглежда слаб.