Дъщеря му му подаде чаша вода със загрижено изражение на лицето. Той я пресуши на един дъх и се усмихна с благодарност на Риана. Тази вечер тя беше облечена в рокля от мек зелен памук, която подчертаваше червената й коса и беше с достатъчно висока яка, за да скрие Клеймото, което винаги носеше на врата си по настояване на баща си. Преди това, когато бяха насаме, Белиас я беше смъмрил, че когато е в компанията на други хора, слагаше Клеймото така, че да не се вижда. Опита се да й обясни, че така то не й е от полза. Не можеше да я пази, ако хората не го виждаха. Но Риана така и не разбра рисковете, свързани с обстоятелството, че е дъщеря на Върховния жрец на града. Той се надяваше, че никога няма да й се наложи да узнае за тях.
Сега съжаляваше за резките думи, които й беше казал по-рано. От другата страна на масата дъщеря му отвърна на усмивката му и той разбра, че вече му е простила. Винаги му прощаваше.
Поне се радваше, че двамата жреци не бяха насочили разговора тази вечер към въпроси, свързани с вярата и ритуалите. Открай време се опитваше да предпази дъщеря си от тъмното сърце на тази религия, нейните тайни и скритите й ритуали. Невинността на дъщеря му беше скъпа — в известна степен тя беше единственият лъч светлина в неговия живот.
— Погледнете го само! — Старата жрица посочи с пръст полу на шега внука си и накара Белиас да трепне. — Пие вино до пръсване и продължава да се оплаква, че е отегчен. Можете ли да повярвате, че през последните дванайсет луни е видял цяла империя — гледка, която само малцина привилегировани са предопределени да зърнат някога? Не, той просто се оплаква, че иска още, като разглезено дете, каквото всъщност е.
При тези думи Киркус шумно се оригна.
Няма друг бог, освен теб самия — безмълвно изрецитира Белиас, сякаш превърнал се внезапно в религиозен фанатик на Ман, докато крадешком наблюдаваше окаяното състояние, в което се намираше младият, облегнат на стола жрец — вероятно следващият водач на империя и вяра, които се простираха върху два континента и поне четирийсет различни религии.
За разлика от своите сънародници, мнозина, от които биха предпочели да се борят за независимостта си до смърт, Белиас се възприемаше като реалист. Тази своя черта той намираше за далеч по-важна от всяко друго умение в живота и смяташе, че за нещастие тя напълно липсва у неговите събратя наталезийци (предполагаше, че единственото изключение са търговците, които винаги разпознават добрата възможност за търговия, когато тя потропа на вратата им).
Преди години, когато Имперската армия за пръв път беше стигнала до границите им и ги беше пресякла без почти никакво забавяне, той беше възприемал бъдещата имперска окупация като онова, което тя действително е — неизбежна част от живота. И така, тъй като имаше късмета да е в семейното си имение заедно с жена си и дъщеря си по време на последната съпротива на Хано и нейните войски точно тук, в този злочест град, и бидейки амбициозен млад политик, Белиас беше преминал на другата страна. Избра да стане жрец на Ман, защото смяташе, че това е единственият начин да напредне политически в рамките на новия ред. Това се беше оказала достатъчно проста работа. Единственото, което трябваше да направи, бе да се обучава три години в новооткрития храмов комплекс в Серат, където учеха всякакви провинциалисти, за да облекат расата на ордена, и след това смело премина през Жертвоприношението — загадъчния ритуал, който беше и окончателното му посвещаване на Ман.
Тази смяна на страните беше свършила работа и в онези мрачни нощи, когато съвестта на Белиас го тормозеше, той обичаше да си припомня за последвалите успехи, които беше постигнал. В края на краищата беше губернатор на град.
Но въпреки целия този прагматизъм или може би заради него Белиас разбираше твърде добре своите не толкова изискани съотечественици. Нещо като публичното принудително събиране на роби в неговия град можеше да се окаже напълно достатъчно, за да предизвика бунт, въпреки че всички разбираха заплахата от незабавни репресивни мерки. Ако това се случеше, Върховният жрец Белиас беше обречен. Щеше да е първият обесен от населението заради предателство. А дори да избегнеше тази участ, жреците щяха да намерят начин да му видят сметката, задето изобщо е позволил да се стигне до бунт. Щяха да кажат, че е слаб и че не е никакъв жрец на Ман, след което щяха да му отнемат расото по любимия им начин за отлъчване от ордена — като го сложат върху горяща клада.