И всичко това щеше да се случи заради фанатиците от Ку’ос, които се тъпчеха с храната му на вечеря, докато миризливите им роби цапаха алеята му. Ако гражданите се разбунтуваха, вината щеше да е тяхна и може би те щяха да се присъединят към него и да увиснат на бесилката. Но това нямаше да е кой знае каква утеха за него. Мъртвият си е мъртъв.
Ман, кисело си каза Върховният жрец. Божествената плът. Белиас се беше постарал да научи всичко, което може, за тази всепоглъщаща религия, която беше приел. И смяташе, че познава истинското й лице.
Светият орден на Ман не беше толкова свят. Някога той не е бил нищо повече от таен градски култ. В градовете на Малстрада за него се носели само слухове и майките плашели децата си с него, за да ги накарат да слушат. Но това било преди култът да се наложи в богатия град държава Ку’ос (град, скован от страх и суеверие заради годините болести и лоши реколти), в който орденът завзел властта с преврат, известен като „Най-дългата нощ“, и довел за по-малко от петдесет години до епоха на разцвет и създаването на империя.
През тези пет десетилетия властване култът целенасочено се обгърнал с божественост. За сравнително кратък период от време той се превърнал в религия и направил много от ранните си методи традиция. Пример за това беше Жертвоприношението. На първо място то беше ритуал на посвещаване, при който жрецът изгубва върховете на кутретата си и убива невинна жертва с голи ръце, нарушавайки табу, чиято цел е да изостри неговия първичен аз до точка, в която нищо не може да го спре.
Или поне така твърдеше вярата, макар Белиас да смяташе, че това са измишльотини. Неговата дълга нощ на посвещаване беше събудила у него единствено отвращение. Докато по-вярващите жреци повтаряха церемонията на Жертвоприношението много пъти през живота си, за да подсилят още повече божествената си плът, Белиас никога не беше повтарял това преживяване и се опитваше с всички сили да не мисли за единствения път, когато го беше опитал. Той така и не разказа на семейството си какво беше направил, за да получи бялото расо и поста си.
Преди днешния ден сякаш никога не беше имало значение, че Белиас не вярва в никоя от безсмислиците на Ман. Той беше амбициозен жрец на религия, която не се интересува от себеотрицанието или саможертвата, а само от властта и самообожествяването, и тъй като изключително високо ценеше себе си на младини, рядко беше чувствал, че се преструва.
Ала беше любопитно, че сега, когато седеше на собствената си маса на вечеря с тези очевидни фанатици от Ку’ос — които бяха истински жреци във всеки смисъл на думата със своите грижливо обръснати глави и надупчени лица — Белиас си даде сметка какъв шарлатанин е всъщност. Това си мислеше, докато седеше и наблюдаваше сцената пред себе си с все по-засилващо се лошо предчувствие. Запита се какво ли биха направили с него, ако подозираха истината.
Киркус беше раздразнен. Виното беше сносно, храната поне ги засити, но имаше чувството, че е прекарал последния час на вечеря с трупове — толкова сковани и формални бяха повърхностните разговори около масата. Не за пръв път през последните шест месеца му се прииска да е в Храма на шепотите заедно с приятелите си.
Отвън се разнесе пронизителен вик и го изтръгна от мислите му. Убеждаваха един от новите роби да мълчи, като го налагаха с камшик.
— Крайно време беше — промърмори Киркус и непохватно се зае да си долива вино.
Донякъде всичко това беше представление. Киркус далеч не беше разглезеният простак, на какъвто се преструваше, просто понякога, в случаи като този, го забавляваше да се прави на такъв.
Никой обаче не отговори на забележката му. Чуваха се само дрънченето на приборите и дъвченето на храната.
Киркус подреди приборите пред себе си, докато всеки застана точно на мястото си. Скръцна със зъби. Ако скоро не направеше нещо, за да прогони скуката, щеше да полудее.
Кира и Върховният жрец проведоха кратък тих разговор — нещо, свързано с реката, и колко далеч от тук е Езерото на птиците. Мъжът се потеше дори по-обилно от преди.
— Отегчен съм! — извика отново Киркус, този път по-силно, макар и все още не чак толкова, че да прекъсне учтивия им разговор.
Но беше достатъчно, за да отвлече вниманието на дъщерята на Върховния жрец от чинията й с прясна сьомга. Тя се обърна и му хвърли възмутен поглед. Срещна очите му за пръв път, откакто бяха седнали да вечерят. Той демонстративно й отвърна с похотлив поглед, след което изгледа по същия начин и годеника й — ловкия спекулант, който го погледна само веднъж, колкото да потвърди, че го е видял. Двамата едновременно сведоха тутакси очи към чиниите си. Киркус продължаваше да ги наблюдава и забеляза погледите, които те си размениха след това. Тези двамата споделяха нещо — някаква мълчалива връзка.