— Сериозно ли говориш? — попита бабата с тон, който намекваше, че трябва да е напълно убеден в себе си, преди да отговори.
Киркус знаеше какво иска от нея. В Ку’ос можеше спокойно да му откаже нещо такова — вече го беше сторила с Лара, когато беше поискал тя да стане негова собственост след нощта на Бала. Баба му беше твърде уплашена, че ще наруши несигурния баланс на властта, който майка му винаги съумяваше да запази, за да не изгуби положението си. Но тук? Съобщението, което тя беше получила по-рано този ден, беше вярно. Върховният жрец очевидно играеше роля на служител на Ман, без да я изпълнява наистина.
— Знаеш също толкова добре, колкото и аз самият, какви са тези хора. Да, бабо. Искам я за своето Жертвоприношение.
Младата червенокоса жена вдигна ръка към гърлото си и се обърна към баща си за подкрепа. Годеникът й сложи ръка върху нейната и се изправи да възрази, макар да не каза нищо. Майката продължаваше да се кикоти.
Старата жрица Кира въздъхна. Никой в стаята не можеше да отгатне какво й мина през ума в следващите няколко мига — дори и Киркус — но тя го изгледа продължително и строго през масата. Той отвърна на погледа й и стаята потъна в тягостно мълчание.
Кира погледна Белиас. Тя изучаваше лицето му, което внезапно се бе стегнало и побеляло от страх. Това сякаш я накара да вземе решение. Когато се усмихна, усмивката й беше само от учтивост.
— Върховен жрец Белиас — преднамерено бавно каза тя, като остави приборите до чинията си. — Ще ти задам един въпрос.
Мъжът се прокашля.
— Господарке?
— Как мислиш — коя е най-голямата заплаха за нашия орден?
Той отвори и затвори уста няколко пъти, преди да успее да проговори:
— Аз… Аз не знам. Властваме над по-голямата част от познатия свят. Ние сме доминиращи. Аз… не виждам заплаха за нашия орден.
Тя бавно затвори очи за момент.
— Най-голямата заплаха — напевно произнесе тя — винаги ще идва отвътре. Винаги трябва да се пазим от собствените си слабости — да станем прекалено меки и да позволим в ордена ни да влязат онези, които не са истински вярващи. Така в крайна сметка религията става празна и лишена от смисъл. Сигурно разбираш това.
— Господарке… Аз…
Тя отвори очи и Върховният жрец млъкна. Ръцете му, вдигнати над покривката на масата, видимо трепереха.
— Благодаря ти за гостоприемството тази вечер — каза му тя и избърса устните си със салфетката, след което я остави.
Старата жрица вдигна костеливата си ръка във въздуха и щракна веднъж с пръсти. Звукът наподобяваше чупенето на кост. Четиримата жреци воини, разположени около стаята, се раздвижиха като един.
Момичето изпищя, когато те тръгнаха към нея.
Годеникът й беше дотолкова отчаян и стреснат, че замахна с юмрук и удари един от приближаващите жреци воини в челюстта.
В следващия миг друг жрец воин извади меча си и го вдигна. Годеникът инстинктивно вдигна ръка, за да блокира удара и жрецът воин я отсече с безразличната лекота на месар, след което замахна с меча си отново и съсече мъжа през ключицата. Дланта му беше вече паднала на пода. Останалата част от ръката до рамото тупна тежко до нея, превъртя се и накрая спря върху отворената длан, а собственикът й падна, като крещеше и пръскаше кръв навсякъде.
Майката се изправи и повърна дъжд от почти несмлени скариди върху скъпата си покривка за маса.
Бащата заговори несвързано и препъвайки се, тръгна да заобикаля масата, за да отиде при дъщеря си, а гласът му ставаше все по-силен. Но после се подхлъзна върху разширяващата се локва кръв на пода и когато се изправи на крака, хвана се за гърдите и лицето му стана мораво.
Вратите в далечния край на стаята се отвориха широко и вътре с извадени оръжия и готови за неприятности влетяха пазачите на имението. Те огледаха сцената — господаря им, който залиташе като пиян, окървавеното тяло, което все още крещеше от пода, дъщерята, бореща се в ръцете на жреците воини, и двамата облечени в бели раса жреци от Ку’ос, които спокойно седяха в двата края на масата и отпиваха от виното.
Мъжете бавно отстъпиха навън и внимателно затвориха вратата след себе си.
Върховният жрец изстена. Той падна на колене, докато Кира се изправяше над него.