Той изстена с ръка върху корема.
— Мисля, че наистина ми има нещо.
— При моето първо пътуване боледувах цяла седмица — ухили се Берл. — Това се случва често. Някои по-бързо спечелват крилете си от останалите.
— Крилете?
— Да. Не се тревожи, още няколко дни и ще се оправиш.
— Имам чувството, че умирам.
Момчето отново поднесе меха с вода към устните на Нико.
Берл не изглеждаше на повече от четиринайсет, макар че се държеше със самоувереността на доста по-голям, отколкото е. Нико избърса уста и започна да изучава момчето. По слабото му лице имаше малки белези, съсредоточени около веждите и най-вече около очите му, които бяха като отдавна зараснали рани.
— Някога работех под Щита — обясни Берл, забелязвайки интереса на Нико.
Нико разбра. Баща му му беше разказвал как понякога под тунелите на Бар-Кхос използват момчета на местата, които са твърде тесни за мъжете, но достатъчно широки за деца и бойни кучета. Той разказа това на Берл и му сподели, че баща му също е бил от Специалните. Вероятно така несъзнателно се опитваше да се сближи с него. Момчето просто кимна и остави меха с водата на пода до ведрото.
— Засега е достатъчно — каза то, — но трябва да продължаваш да пиеш, чу ли?
— Ще го направя — обеща Нико. — Кажи ми къде сме?
— Над Салина. Тази сутрин стигнахме над източния й бряг.
— Мислех си, че вече сме на път за Чийм.
— Веднага щом хванем благоприятен вятър. Капитанът предпочита да пестим белия барут, доколкото можем. Когато успеем, ще поемем на север през блокадата. Не се безпокой. Манианците нямат много небесни кораби, а „Соколът“ е бърз кораб. Би трябвало да преминем бързо. — Той се изправи и добави: — По-късно, ако се чувстваш по-добре, ела на палубата. Свежият въздух ще ти се отрази добре.
След това Берл тръгна с лекота по пода, който видимо се беше наклонил нагоре, тъй като корабът се изкачваше.
Нико чу как задвижващите тръби на кораба бяха запалени и започнаха да изгарят скъпоценното си гориво.
Преди да излезе, Берл се обърна на прага с ръка върху рамката на вратата.
— Наистина ли се обучаваш да станеш рьошун?
— Мислех си, че това трябва да е тайна — отвърна Нико.
Момчето кимна и издаде долната си устна напред, размишлявайки над думите му, след което затвори тънката врата зад себе си.
Нико се облегна назад и затвори очи. Когато не гледаше наклонената кабина, това помагаше срещу гаденето.
Вече имаше усещането, че животът му в Бар-Кхос е останал някъде далеч назад в миналото.
На следващата сутрин се почувства по-добре. Сякаш тялото му дотолкова се беше изтощило, че бе решило да се отпусне, независимо от множеството си страхове. Нико въздъхна облекчено и се изтърколи от пропитата с пот койка.
Каютата се намираше в задната част на небесния кораб. Под затворения с капаци прозорец в дъното на стаята имаше перваз, който поддържаше мивка, а до него, в ъгъла, капак покриваше нужника. Нико си пое дълбоко дъх и непохватно заопипва капака на прозореца, докато не го отвори. Примигна към ясното синьо небе и няколкото бели облака, които се носеха на нивото на очите му. Усети лекия бриз върху лицето си и това веднага го разсъни. Въпреки нежеланието си не можа да се сдържи да не надникне през перваза. Далече долу се простираше зеленикавокафяв пейзаж. По извивката на бреговата линия изглеждаше, че това е остров. Смътните очертания на няколкото му града бяха свързани с пътища, които се събираха при един разпръснато застроен и обграден със стени пристанищен град. Имаше и замайващи искрящи реки, които се спускаха по покритите с гори хълмове към езера и след това се вливаха в морето. Нико се вкопчи в перваза на прозореца и се насили да запази спокойствие.
Той изхвърли съдържанието на ведрото в нужника, за да изчисти стаята от вонята му, след това съблече мръсните си дрехи. Преди да тръгнат, Аш му беше купил чанта с вещи за пътуването. Нико извади от нея калъп сапун и се изми от главата до петите, като измокри дървения под. Изрови нова пръчка за уста и търка зъбите си продължително и упорито.
Докато си обличаше чисти дрехи — мека памучна долна риза, туника и панталони от здраво платно, кожени ботуши и колан с тока от твърдо дърво, той осъзна колко отчаяно се нуждае от храна.
Като вървеше с малки, внимателни крачки, Нико напусна каютата и последва мириса на чий до една голяма обща стая с нисък таван. Членовете на екипажа седяха по групички около масите, разговаряха тихо и закусваха. Помещението беше слабо осветено и въздухът беше изпълнен с дима от много лули. Няколко души го изгледаха мрачно, докато той се отправи към далечния край на стаята и отворения камбуз, където готвачът — мършав, плешив мъж с извит мустак, татуиран върху лицето му — поднасяше канчета с топъл чий и чинии със сирене и бисквити. Берл работеше в камбуза, добавяше дърва в огъня, който гореше в тухлена пещ. Момчето му кимна за поздрав, макар че не прекъсна работата си. Нико доволно натрупа храна в чиния. Готвачът сложи чаша с чий пред него, преди да се върне към работата си, която явно се състоеше в това да тропа с тигани, да простира мокри дрехи, да се поти и да псува под нос. Нико седна на една празна маса и започна да се храни предпазливо, за да види как ще го понесе стомахът му. Погледна към оръдията, които стояха край оръдейните отвори от двете страни на затопленото помещение, и се опита да не обръща внимание на погледите, които останалите му хвърляха крадешком от време на време. Запита се дали екипажът винаги е настроен така приятелски.