Когато приключи, поблагодари на готвача и се изкачи по стълбите, които водеха към горната палуба. Стъпваше на всяко стъпало бавно, като плъзгаше ръка по парапета. Когато наближи края, спря, за да успокои дишането си.
Качи се на откритата палуба на кораба и за момент си представи, че стои на нормален морски кораб, плаващ върху много клафтери вода вместо върху въздух, защото палубите на „Соколът“ не изглеждаха различно от тези на всеки друг кораб, който беше виждал в пристанището — високият квартердек се издигаше зад гърба му, а фордекът — отпред. Няколко членове на екипажа седяха наблизо и разговаряха, докато плетяха въже. Друга група в далечния край на палубата играеха на кости. Караха се и един от мъжете удържаше друг, който искаше да се бие. Като цяло екипажът се видя доста млад на Нико. Малцина бяха повече от двайсетгодишни. Бяха слаби, с бради и рошави коси.
Беше тихо, като се изключи плющенето на корабните платна. Той вдигна поглед към голямата, пълна с въздух торба от бяла коприна, която се къдреше под вятъра, обвита във фина мрежа от въжета и дървени подпори. Грамадната й маса хвърляше сянка по цялата дължина на палубата. От носовата част на обвивката на балона бяха изпънати различни платна, а от двете й страни стърчаха две големи крила. Там, горе, имаше мъже, които като по чудо се катереха по мрежата на такелажа, който покриваше извитата торба от коприна. Краката им бяха боси и мръсните им розови ходила се плъзгаха по въжетата, които изглеждаха твърде протъркани, за да оправдаят спокойната самоувереност на екипажа. Безумци, помисли си Нико. Проклети луди.
На тази височина въздухът беше студен. Бризът хапеше през дрехите му и той усети как по тялото му преминават тръпки. За момент се зачуди дали да не се върне до кабината, за да вземе пътното си наметало, но след това забеляза Аш да седи с кръстосани крака върху издигнатия фордек на кораба. Мъжът беше потънал в дълбока медитация. Беше облечен в обичайната си черна роба.
Нико откри, че може да стои на палубата, ако не поглежда през перилата и просто поддържа илюзията, че се намира на борда на кораб в морето. Изкачи се по стълбите към фордека и се присъедини към възрастния мъж, без да вдига поглед от палубата.
Очите на Аш изглеждаха затворени, макар че проблясваха между миглите му. Погледът му зад полузатворените клепачи сякаш беше съсредоточен върху някаква много близка или много далечна точка — Нико не беше сигурен. Старецът седеше неподвижен като камък. Дори гърдите му не се повдигаха и спускаха, докато дишаше.
— Как се чувстваш? — попита Аш, без да помръдва.
Нико скръсти ръце, за да се стопли.
— По-добре — отвърна той. — Благодаря, че попита, старче.
Разнесе се сух смях.
— Не съм тук, за да се грижа за теб вместо майка ти, момче.
Аш отвори очи, вдигна поглед към него и протегна ръка.
Нико я гледа известно време. Ноктите му проблясваха ярко на фона на розово-черната кожа около тях. Той хвана грубата като кора на дърво ръка и помогна на стареца да се изправи.
— Щом ходиш, значи си добре — отбеляза Аш. — И така, време е да започнем твоето обучение. Първи урок. Ти си мой ученик. Ще ме наричаш „учителю“ или „учителю Аш“, никога „старче“.
Нико усети как кръвта нахлува в лицето му. Не му хареса тонът на мъжа.