— Както кажеш.
— Не си играй с търпението ми, момче. Ще те сваля на земята с един удар, ако се държиш нахално.
Звучеше като баща му по времето, след като беше се присъединил към Специалните, или като някой от идиотите, които довеждаше майка му.
— Тогава удари ме — отвърна Нико. — Това е урок, който вече знам.
Нищо не се промени в изражението на Аш, но с крайчеца на окото си младежът видя, че възрастният мъж стисна дясната си ръка в юмрук.
Вместо да го удари обаче, Аш въздъхна продължително и каза:
— Ела да поседнем заедно.
Той коленичи отново на палубата, този път с лице към Нико. След миг колебание Нико последва примера му.
— Поеми си дълбоко дъх — нареди му Аш. — Добре. Сега още веднъж.
Нико го направи и почувства как гневът го напуска.
— Слушай сега — започна Аш. — Ти си мерсиянец. Твоят народ следва Дао или онова, което понякога наричат Съдба. Значи трябва да ти е познато учението на Големия глупак.
Въпросът беше неочакван.
— Разбира се — отвърна Нико с известна предпазливост.
Старецът кимна — подканяше го да продължи.
— Няколко пъти съм ходил в храмове и съм слушал как рецитират думите му. И на всеки Ден на глупаците майка ми ме караше да седя с нея по време на молитвите й.
Аш присви вежди не особено впечатлен.
— Кажи ми тогава, знаеш ли къде се е родил Големият глупак?
— Казвали са ми, че е роден на една от луните и е паднал на Ерес върху горяща скала.
Възрастният мъж поклати глава.
— Родил се е в моята родина, Хоншу, преди шестстотин четирийсет и девет години. Това е родното място на даоизма. Големият глупак никога не е напускал Хоншу въпреки всички легенди, твърдящи противното. Неговата Велика ученичка ни е завещала Пътя на Мидерес и благодарение на нея и нейните собствени ученици той се е разпространил под различни форми в южните земи, включително и в твоята родина. Кажи ми сега, медитираш ли?
— Като монасите ли?
— Да, като монасите.
Нико поклати глава.
— Хох. Тогава не познаваш нищо друго, освен религията, както и очаквах. В моя орден също сме даоисти, но следваме учението на Големия глупак без всички онези щуротии, насъбрали се около думите му. Ако следваш този път, както трябва и да сториш, щом като ще ставаш рьошун, то трябва да забравиш всички тези неща и да се съсредоточиш само върху едно. Да се научиш да бъдеш тих.
— Разбирам — бавно кимна Нико.
— Не, не разбираш, но ще започнеш да разбираш. Сега прави каквото ти казвам. Постави лявата си ръка в дясната. Да, точно така. Изправи си гърба. Още, продължаваш да се прегърбваш. Добре. Дръж очите си полуотворени. Избери една точка пред себе си и се съсредоточи върху нея. Дишай. Отпусни се.
Нико дишаше объркан. Не можеше да разбере как това може да има нещо общо с онова, с което се занимават рьошуните.
— Наблюдавай въздуха, докато влиза през ноздрите ти, преминава през теб и излиза. Дишай дълбоко с корема. Да, точно така.
— И сега какво? — попита Нико, коленете започваха вече да го болят.
— Просто остани така. Позволи на мислите си да се уталожат и на съзнанието си да се изпразни.
— Какъв е смисълът от всичко това?
От ноздрите на Аш излезе лек полъх и той го погледна втренчено.
— Съзнанието, което е вечно заето с нещо, е болно. Спокойното съзнание се движи заедно с Дао. Когато се движиш задно с Дао, ти постъпваш в съответствие с всички неща. На това ни учи Големият глупак.
Нико се опита да направи онова, на което го учеше старецът. Беше все едно да се опитва да жонглира едновременно с три неща — да наблюдава движението на дишането си, да държи гърба си изправен и да остане съсредоточен в една дървена треска върху парапета пред себе си. Непрекъснато забравяше да обръща внимание на едното или другото и започна да се обезсърчава. Времето се проточи. Не можеше да каже дали седи там от няколко минути, или от часове.
Имаше чувството, че колкото повече се опитва да е спокоен, толкова повече съзнанието му има нужда да разговаря само със себе си. Лицето го сърбеше. Изправеният му гръб го болеше, а коленете му пулсираха мъчително. Това спокойно можеше да се приеме за своеобразно мъчение и след известно време целенасочено започна да мисли за други неща, за това накъде пътува корабът, какво ли ще бъде сервирано за вечеря — всичко, което можеше да отвлече вниманието му от неудобното му положение.