Въпреки меките цветове на залеза, които изпълваха каютата, кожата му, изпъната върху ъгловатите му кости, имаше болнавия вид на сивкаво дъждовно утро.
Аш изсумтя в отговор на забележката му. Нико погледна стареца, но чуждоземецът отказа да отвърне на погледа му.
— Да се приспособи човек към небето, е трудна работа — продължи Тренч с тихия си ясен глас и акцент, който предполагаше, че е получил скъпоструващо образование. — Повечето хора ще ти кажат, че е по-мъчно, отколкото свикването с морето. Е, няма от какво да се срамуваш. Повярвай ми. Аз самият не се справям по-добре, когато се върна на сушата. Нужен ми е цял ден в леглото и някоя курва, която да ме язди здраво, преди да възвърна равновесието си.
Той добродушно се усмихна на Нико и му смигна със здравото си око, преди да извърне поглед, сякаш е срамежлив или пък е казал прекалено много.
Нико се насили да се усмихне в отговор, защото беше трудно да не харесваш този човек. Всъщност тази вечер той остана с впечатлението, че за Тренч е важно хората в неговата компания да го харесват. Това беше изненадващо, като се има предвид как по-рано този ден беше крещял на един от мъжете от екипажа си, задето е омотал такелажа. С несвързаните му думи се сипеше толкова много слюнка, че Нико се зачуди дали не е смахнат. Накрая Далас се беше намесил и го бе издърпал в каютата му, далеч от очите на екипажа, макар и не достатъчно далеч от ушите им.
Сега, на вечеря, капитан Тренч беше спокоен. Усмивката му беше непринудена и в зачервените му очи имаше нещо, наподобяващо извинение. Каквито и демони да го измъчваха, явно сега бяха обуздани от по-добрата му страна (която, изглежда, беше истинската). Затова в негово присъствие Нико се чувстваше спокоен и въпреки че по-рано мъжът беше изпуснал нервите си, той реши, че не трябва да го осъжда за това.
От отсрещната страна на масата Далас наблюдаваше студено Нико с уста, пълна с храна. Едрият корисианец вдигна свободната си ръка и направи жест от езика на знаците, толкова бърз, че беше почти непонятен — сви юмрук, наклони го първо на едната, после на другата страна, направи вълнообразно движение, кос удар и накрая издигна длан нагоре.
— Не му обръщай внимание — посъветва го Тренч и махна с ръка.
Нико се вторачи в ръката на корисианеца, която сега лежеше върху покривката. Показалецът му неспокойно търкаше върха на палеца.
— Защо? — попита той. — Какво каза?
Тренч повдигна кърпичката, която стискаше, към устата си и заговори иззад нея:
— Той каза, мой млади приятелю, че се съмнява някога, преди да си плавал, камо ли пък да си летял.
— Значи е прав.
— Да, но може би не си забелязал как го каза. Начинът, по който направи жеста с отпусната китка. Това означава, че се опитваше да те обиди. — Тренч поклати глава към Далас, а Далас му се намръщи в отговор. — Далас е роден на кораб. През целия си живот е живял на една или друга палуба. Често се държи така с хора, които никога не са били в морето. Някак си смята, че приоритетите в живота им са напълно объркани.
Нико се усмихна неловко и на двамата.
— Веднъж, когато бях десетгодишен и плувах в морето, намерих един дънер и го използвах за лодка.
Тренч дръпна за момент кърпичката от устата си.
— Дънер, казваш?
— Голям дънер.
Тренч сподави смеха си, който се превърна в кашлица, която той задуши с кърпичката си. Дори изражението на Далас се смекчи, поне дотолкова, че да преглътне храната си.
— Почти не пиеш — отбеляза капитанът, когато успя да си поеме дъх. — Берл, долей му чашата, ако обичаш.
Берл, който стоеше до масата, за да прислужва, пристъпи напред. Той добави още вино в чашата на Нико, макар тя да беше пълна почти догоре.
Нико се загледа в чашата пред себе си.
— Виждам, че още не си започнал да изпитваш истинска жажда — добави Тренч, докато го наблюдаваше над ръба на чашата си. — Ще започнеш. Повярвай ми. В живот като нашия това се случва твърде лесно. Погледни учителя си. Последния път, когато беше на борда на този кораб, трябваше да държа запасите ни под ключ, толкова голяма беше жаждата му.
— Глупости — възрази Аш и довърши виното си, преди да подаде чашата, за да му я долеят.
Нико се облегна на стола, надявайки се разговорът да се насочи в друга посока. Вдигна чашата ако не за друго, то поне за да има какво да прави с ръцете си. Навсякъде наоколо дървото проскърцваше със свой собствен странен ритъм. То му напомняше за гористите хълмове у дома, когато стоеше сам между боровете, които се люлееха и стенеха под бриза по пладне. Опита още една глътка вино. Вкусът, оставащ след него, беше сладък — не беше като евтиното горчиво вино, което майка му понякога пиеше. Помисли си, че може да започне да го харесва, стига да има пари, с които да си го купува.