В съзнанието му се появи споменът за баща му, който буйстваше пиян — дъхът излизаше със свистене през ноздрите му, езикът му провисваше над долната устна. Нико осъзна, че отново оставя чашата.
Тренч се облегна в стола си и го наклони така, че той застана на два крака. Въздъхна и това още повече засили усещането за умора, което витаеше около него.
— Прекъснах сухоземния ти отпуск — каза Аш.
— А също и на останалите от екипажа — промърмори Тренч, след което се изправи на стола си, усмихна се с тънките си устни и невиждащото му око се вторачи в масата, без да фокусира. — Точно в момента те не са много доволни от капитана си. Не мога да ги виня. Тъкмо се бяхме прибрали след последния курс. Видя в какво състояние бяхме и това беше след една седмица ремонт. Сега трябва отново да преминат през блокадата след само седмица почивка на сушата. Не им е лесно. На всички ни не е лесно.
Той попи лицето си с кърпичката.
Аш избърса виното от устата си.
— Поне пътуването е кратко.
— Да — съгласи се капитанът. — Макар че от него няма много печалба, като изключим платовете, които можем да разменим за зърно, което поне ще се хареса на капиталовложителите ми. И, разбира се, ще покрие дълга ми към теб. Да смятам ли, че сметките ни са уредени?
— По принцип не ми дължиш нищо.
— Чу ли това? — сопна се Тренч на керидото, което замръзна насред опита си да докопа остатъците в чинията му с люспестия си крак с остри нокти и вдигна поглед. — Дори сега ми се подиграва с властта, която има над мен.
Капитанът разсеяно взе един полуизяден сладък корен и го поднесе на животното, което отвори човката си.
— Обещай ми само едно нещо — обърна се Тренч към Аш, но млъкна, когато Нико неспокойно се отдръпна от масата.
Тренч погледна надолу към създанието, застанало помежду им. То стрелкаше езика си към него от отворената си човка. Езикът му беше дълъг, скован и кух като детска дрънкалка и то издаваше звук, който очевидно беше заплашителен. Тренч подхвърли парчето в устата на създанието, за да го накара да млъкне, и след това продължи.
— Следващия път, когато моряк се опита да ме нападне в гръб в кръчма — обърна се той към Аш, — направи ми услугата да го оставиш да ме довърши. Приятелството е хубаво нещо, но аз бих предпочел да продупчат черния ми дроб, вместо отново да ти стана длъжник.
Аш наклони глава, изразявайки съгласието си.
Нико наблюдаваше създанието, докато то ядеше, като придържаше корена с нокти и откъсваше парчета от него с бързи удари на човката си. Откри, че държи приборите пред себе си, сякаш се опитва да се защити.
Каютата се озари от ярък блясък. Слънцето залязваше и хвърляше последната си светлина върху прозореца от оцветено стъкло и рисуваше цветни ромбове върху дървените греди над главите им, дъсчените стени и дългото бюро, покрито с карти, които лежаха разпънати с помощта на кръгли камъни. Нико погледна картите. Беше достатъчно близо, за да различи някои подробности — земи, обсипани с всякакви символи, бележки, извити линии от стрелки. Изглежда, че това бяха карти не само на сушата, но и на въздуха.
Мисълта за това го накара да погледне отвъд бюрото. През най-ниските части на прозорците се виждаше морето, което изглеждаше плоско от височината.
— Дано нямате против въпроса ми — дръзна да попита той, отмествайки поглед от бездната, — но колко време ще отнеме преминаването?
По лицето на капитана само за миг премина сянка. Той се наведе напред на стола си и направи жест с чашата към Нико. Виното изплиска, чистата покривка се изпъстри с червени петна и Берл се намръщи.
— Зависи — отвърна капитанът с по-трезв глас от преди. — По някое време тази нощ ще се доближим до имперската морска блокада. Може би вятърът ще се задържи в правилната посока. Може би там те няма да имат никакви съдове.
— Във въздуха ли? — изтърси Нико. — Имате предвид маниански небесни кораби ли?
— Толкова далеч винаги съществува такава възможност.
Нико отново погледна Аш, но старецът се престори на заинтригуван от нещо, което беше намерил на дъното на чашата си.