Тренч видя смущението му.
— Все пак не е много вероятно — добави той. — Техните бойни птици са предимно на изток и плячкосват пътя през Занзахар. Там е истинското действие. Повярвай ми, знам това. Само Занзахар ни остана за чуждестранна търговия, така че почти всеки търговски съд, плаващ на далечно разстояние, включително и „Соколът“, ползва този път. Когато морските флоти не могат да минат оттам или понесат твърде тежки загуби, работата трябва да се свърши от търговските кораби. Летим по пътя през Занзахар от близо четири години. — Той направи пауза, за да довърши и последните капки вино в чашата си. — Сигурен съм, че си чувал историите.
Наистина Нико беше чувал историите. Как манианските небесни кораби чакат по пътя на глутници като вълци, за да връхлетят върху всеки търговски съд, пътуващ на далечно разстояние, който мине оттам. Как всяка година тези търговски кораби стават все по-малочислени. Нямаше нужда Тренч да му казва това. То можеше да бъде усетено в мрачния тон на гласа му — тон, който накара керидото да спре за миг да кълве сладкия корен и да вдигне поглед към него.
Нико също го погледна втренчено. Тренч сякаш вече не беше там, в стола си, той гледаше невиждащо петната вино по покривката. За миг, когато слънцето хвърли последните си лъчи към него, той стреснато вдигна поглед, сякаш се връщаше някъде отдалеч, и бавно наклони глава към светлината. Носът му беше доста крив и с това навярно напомняше за алхази произхода му — макар че тук, в тази кабина, той беше само дух от пустинята алхази и по-скоро приличаше на болнав кхосианец, който командва с понякога трепереща лява ръка и малко по-сигурна дясна и сякаш винаги стиска в юмрука си бялата, покрита с петна от пот носна кърпичка, поръбена с дантела.
Нико взе един картоф от чинията и го пъхна в устата си. Беше студен и той пак усети гадене, но въпреки това го изяде. Този разговор не му харесваше. Поне в Бар-Кхос градските стени все още бранеха града и животът продължаваше. Тук нямаше нищо друго, освен небе и доколкото разбираше, разчитаха изцяло на вятъра и късмета. Това изобщо не звучеше обещаващо.
И след това какво? Чийм — известният с лошата си слава остров на грабители и крале на просяците — в чиято планинска вътрешност щяха да пътуват според Аш, за да намерят скрития орден на рьошуните и където той щеше да се обучава да стане убиец. Колкото повече мислеше за онова, което предстои, толкова по-неспокоен ставаше. Когато живееше в Бар-Кхос и всеки ден се бореше да оцелее, нещата бяха по-прости. Поне тогава Буун беше до него.
Отвън се разнесе вик.
Тренч и Далас се спогледаха. Викът се повтори. Керидото сграбчи с човката си остатъка от сладкия корен и се качи на рамото на капитана. Далас се изправи. Макар и прегърбен, корисианецът докосваше с глава гредите на тавана. Той излезе навън с тежки стъпки.
— Малко по-рано, отколкото очаквах — промърмори Тренч и попи устните си. Столът му изскърца, когато той се изправи на крака. — Моля да ме извините.
Взе чашата със себе си. Берл го следваше по петите.
Внезапно настъпи тишина и Нико и Аш останаха сами.
— Кораб — обясни му Аш.
— Манианци ли са? — попита тихо Нико.
— Да отидем и да видим.
В началото Нико не можеше да различи нищо в хладния полумрак. Той застана близо до Аш и погледна в посоката, в която гледаха и всички останали, включително и маймуната.
Не можеше да види нищо друго, освен сива вода под неспокойното небе.
Тогава го видя. Бяло платно на изток в небето.
— Може ли да видим флага им? — обърна се капитанът към Далас.
Дългите до кръста плитки на корисианеца се разтърсиха, когато той отрицателно поклати глава.
— Твърде далеч сме, за да е друг, освен имперски кораб. Ако не е търговски, то тогава е патрул. — Тренч сякаш говореше на себе си, но след като почеса бледото си лице, той погледна Далас.
Едрият мъж скръсти татуираните си ръце и сви рамене.
Бяха се събрали върху квартердека, близо до руля — на най-високата палуба на кораба. Нико потрепери. Очите му се насълзиха от студения вятър. Капитан Тренч отпи от чашата си и премлясна с уста. С ръката, с която държеше кърпичката си, той поглади гладкото дърво на перилото, сякаш го чистеше от прах. Аш беше казал на Нико, че капитанът построил този кораб от останки от корабокрушение, които купил. Това му коствало цялото състояние на семейството му, че дори и повече.