Тренч направи четири крачки до перилото на кърмата и после четири обратно, след което спря.
— Флагът — изрева той в шепите си, свити като фуния, към наблюдателния пост до перилата на фордека. — Флагът вижда ли се вече?
— Още са твърде далеч, капитане — извика в отговор вахтеният.
Тренч подръпна брадичката си. Вдигна поглед към балона над главите им, ярко осветен от лъчите на залязващото слънце. По това време на деня всеки чифт очи с остро зрение, гледащ в тяхната посока, щеше да го забележи от мили разстояние.
— Въпросът, който трябва да си задаваме, е дали са ни видели — промърмори Тренч, докато наблюдаваше далечното платно.
За момент изглеждаше, че слънцето изгрява отново върху далечния кораб. Ослепително жълто сияние се издигна в небето и увисна в продължение на няколко мига там, в сгъстяващия се мрак. Под него небето отрази светлина в трептящ огнен диск. От манианския кораб върху водата падна рязко очертана сянка.
Тренч изсипа последното вино в устата си и подхвърли празната чаша на Берл.
— Е, това решава въпроса — рече той.
Сигналната ракета се спусна бавно и докато падаше, осветеният кръг върху морето се свиваше. Тя цопна във водата и дори когато потъваше, продължаваше да гори по време на странното си, призрачно спускане в дълбините. Нико разтърка очи, за да прогони цветните петна. Отвори ги навреме, за да види друга сигнална ракета да се изкачва по небето на източния хоризонт. Там имаше още един кораб, който беше твърде далеч, за да бъде видян.
— Сигурно летят наблизо във формация — предположи Тренч. — Ако имат птици в този район, тези добродетелни копелета ще ни погнат преди зазоряване.
Нико се размърда неспокойно.
— Успокой се — каза Аш до него.
Старият рьошун стоеше неподвижен с ръце, пъхнати в ръкавите, и наблюдаваше угасващата сигнална ракета.
— Какви са заповедите ви, капитане? — попита кормчията, стар моряк със скъсано ухо.
— Запали тръбите, Стоунс, и ни насочи на запад. Върни ни на курса, когато се стъмни напълно.
— Тъй вярно, капитане.
Тренч наклони глава назад, за да погледне няколко вечерни звезди.
— Далас, погрижи се тази вечер всичко да е затъмнено. Проверявай вахтените на всеки четвърт час. Всеки, който бъде хванат да извършва нарушение, ще бъде хвърлен в трюма.
Тренч обърна гръб на небето. Зъбите му проблеснаха в полумрака.
— От тая работа ожаднях — оплака се той на Аш. — Искаш ли да си довършим бутилката?
Нико нямаше желание да се върне при остатъците от вечерята. Вместо това се прибра сам и разтревожен в каютата си. Дълго се опитва да заспи. Тази нощ койката му се струваше по-твърда. От палубата над главата му долиташе шепот. Тренч и Аш разговаряха и пиеха. Колкото и да се опитваше, не можеше да успокои мислите си. Продължаваше да мисли за бъдещето — за утрешния ден и деня след него, за седмиците, месеците и годините след това. Сънят беше убежище, което му беше отказано.
След няколко часа Аш с препъване се върна в тъмната каюта, вонящ на вино. Той изсумтя и падна върху койката си. Нико наблюдаваше смътния му силует, докато той се обръщаше по гръб.
В мрака забеляза как старецът стисна с ръка челото си. Аш дишаше дълбоко, сякаш това му помагаше по някакъв начин. Той започна да рови във вътрешните джобове на робата си. Накрая извади торбичката, която сякаш винаги носеше със себе си, и сложи един от листата дулче в устата си.
Възрастният мъж започна да дъвче, като продължаваше да диша шумно през ноздрите си.
— Учителю Аш — прошепна Нико на тъмната фигура.
За момент помисли, че чуждоземецът не го е чул. Но тогава Аш премлясна и попита:
— Какво?
Дузина въпроси преминаха през съзнанието му. Бяха говорили само накратко за ордена на рьошуните, за това какво ще прави той там, за Клеймата и за това как работят те. Имаше още толкова много неща, които искаше да разбере.
Вместо това каза само:
— Просто исках да разбера дали си добре, това е всичко.
Не последва отговор.
— Забелязах, че доста често взимаш листата дулче.
Когато отговори, гласът на рьошуна беше скован и сдържан:
— Имам главоболие, това е всичко.
Нико кимна, сякаш жестът можеше да бъде забелязан в мрака.
— Един от дядовците ми имаше същия проблем — сподели той. — Не че наистина ми беше дядо. Просто го наричах така. Той умря, защитавайки Щита. Спомням си, че и той взимаше от тези листа. Когато го попитах за това, той отвърна, че е заради очите. Започвали да му изневеряват и главата го боляла от непрекъснатото присвиване.