— Така е — потвърди Елиф и тутакси се окопити, след като внезапно вниманието на всички се бе насочило към него, макар да не посмя да срещне гневния поглед на генерала. — Нашият посланик в Занзахар уреди да продължим разговорите с Халифата относно тяхното скорошно предложение. Той смята, че те са искрени, когато казват, че ще разширят безопасната си морска зона по-близо до нас. Изглежда, че има истинска надежда.
Думите му предизвикаха презрението на половината от присъстващите, което се изразяваше в пъшкане и клатене на глави. Мнозина считаха, че това скорошно предложение на Халифата не е нищо повече от празни думи, просто поредната маневра в последните търговски спорове между Халифата и Ман.
— Халифатът само се надява тази война да продължи възможно най-дълго — обърна се към него Чонас така, сякаш говори на дете. — Той печели много, като снабдява и двете страни с черен барут.
Някои почукаха с кокалчета върху масата, за да изразят съгласието си с думите му. Други запротестираха и искаха и тяхното мнение да бъде чуто.
След това събранието се разпадна на поредица от спорове. Бан знаеше, че това можеше да продължи един час или дори повече.
Заради насочените към слънцето прозорци в залата беше горещо. Въпреки вентилаторите на тавана и хладния морски бриз, нахлуващ през същите тези отворени прозорци, стаята се просмука с мирис на пот и противни сладникави парфюми. След известно време интересът на Бан се ограничи до това просто да наблюдава и после се насочи към съвсем различни неща.
Беше се надявал днес да чуе някакво решение на настоящата криза с храната, но, изглежда, не можеха да сторят нищо по този въпрос. Хранителните доставки за Кхос бяха намалени дори още повече, откакто бяха загубили една флотилия със зърно при завръщането й от Занзахар. На теория Кхос можеше сам да задоволява нуждите си и без този внос — в края на краищата той беше житницата на Мерсия. Но заради постоянния приток на бежанци през последното десетилетие в Свободните пристанища, който накрая мерсиянците бяха приели радушно след тежките си загуби от първите години на войната (в края на краищата имаха нужда от тези отчаяни хора), Кхос отдавна беше престанал да произвежда достатъчно, за да изхранва останалите острови. Тъй като лятната им реколта още беше на полето и голяма част от вноса беше нужна другаде, дажбите бяха станали още по-оскъдни от преди.
Като видя щръкналите кости по телата на сина си и на жена си, Бан реши да се въздържа от семейните седмични дажби с обяснението, че ще се храни, когато е на стените или в министерството. Но дори и там войниците страдаха от същия недоимък като всички останали и храната едва стигаше.
На масата до ръката му се стовари юмрук, който го изтръгна от мислите. Бан изгледа ръката така, сякаш е паднала от небето.
— Достатъчно — избоботи гласът на генерала към насъбралите се министри и спорът беше прекратен незабавно.
Той се изправи, като гледаше не към първия министър, а към останалите около масата, и със спокоен глас каза:
— Обсъждахме фортовете и аз все още не съм приключил този въпрос. Ако изберете да не защитавате фортовете, трябва да се предпазим с други средства. Трябва да спрем да си седим на задниците зад високите стени. Трябва да атакуваме и да прехвърлим битката на вражеска територия.
Да атакуваме? Бан застана нащрек.
Един стол падна на пода, когато старият Фрадес скочи на крака, мънкайки думи, които никой не можеше да чуе. Другите министри се изправиха и гласове им се присъединиха доста по-отчетливо към неговите възражения. Бан се облегна на стола. Предпочиташе да запази мълчание сред внезапно разгневените Мичине. Той примигна към белите лица около масата. Още от детството им тези мъже бяха учени да показват емоции само когато това е абсолютно необходимо. Говореше се, че се покриват в бяло, за да скрият и най-малкия намек за изчервяване по лицето си. Сега във враждебните им лица той видя кръвта на предците им, която избиваше на повърхността и затъмняваше бледността на напудрените им лица. Това беше същата кръв като на техните прапрадядовци и чичовци, богатите патриции, които бяха детронирали първия и единствен Върховен крал на цяла Мерсия и го бяха направили, подкрепени единствено от армията на простолюдието, подтикнати да действат от плановете на краля за завоюване на чужди земи — амбиция, която не беше възприета добре от населението на Свободните пристанища.