— Да атакуваме с какво? — попита министър Синезе и размаха бастуна си във въздуха.
— С резервите ни, по дяволите! Да, отново с тях. Имаме достатъчно хора, за да започнем офанзива срещу Нормеле… Ето го там — можеш да го видиш с очите си, човече. Достатъчно е близо, та да го достигнеш с тоя твой бастун. — Докато говореше, Крийд посочи към прозореца, след това по на запад, докато накрая не започна да сочи към стената на залата, сякаш през нея можеше да се види цялата брегова линия на континента. — Първо ще завземем Нормеле. С резервите на Минос и останалите острови можем да превземем още пристанищни градове по патиянското крайбрежие. Ще установим плацдарми и опорни точки на континента. По този начин ще открием нов фронт. Ще се появят нови възможности за избор. Какво полза имаме от резервите, ако единственото, което правим, е да се крием зад стените, докато надеждите ни гаснат? Докато не са действащи, тези резерви не са нищо повече от още гърла за хранене, осигуряващи ни само душевно спокойствие. Е, господа, сега ме чуйте. — Той обходи стаята със суровия си поглед и отново ги изгледа преценяващо. — Отдавна не разполагаме със спокойствие. Време е да действаме.
Генералът не беше споменал нищо за това предложение на Бан преди срещата, а Бан беше най-близкият му помощник. Той знаеше, че старият ветеран може да бъде също толкова пресметлив, колкото и спонтанен. Може би беше повдигнал отново темата за фортовете, знаейки много добре, че ще му откажат, с намерението след това да поиска онова, което наистина желае — подновяване на офанзивата срещу империята. Или може би просто докато стоеше тук, в залата, и гледаше към вражеския град през тясната ивица вода, това беше събудило в него някаква страст или инстинкт за действие и сега той се носеше на крилете му.
Синезе, министърът на отбраната, вдигна ръка и призова за тишина в залата, докато търкаше пода с върха на бастуна си.
— Генерал Крийд, днес и в предишните събрания на този кабинет вече обявих каква е позицията ни по отношение на нашите резерви. Няма да се оставим незащитени, без подкрепления, в случай на нова мащабна офанзива на манианците срещу Щита. И тъй като, както толкова обичате да ни напомняте, сме така уязвими и по източното ни крайбрежие, това е дори още една причина резервите ни да останат непокътнати, защото тогава поне ще имаме с какво да отвърнем, ако империята реши да нападне. Генерале, едва ли сме в положението да подновим офанзивните си действия срещу манианците. Сега повече от когато и да било преди произвеждаме във всички Свободни пристанища оръдия, пушки и кораби с най-голямата бързина, на която сме способни. Гладуваме, защото даваме за черния барут на Занзахар толкова, колкото и за зърното им. Въпреки това едва успяваме да удържим положението.
— Да удържим положението, казвате? Вече десет години те бавно ни избутват назад. Докато говорим, стената на Карност всеки миг ще се разпадне. Това не е патово положение. Трябва да се откажете от тази мисъл, ако това е, което си мислите. Това с бавна, но сигурна екзекуция. Ако не променим начина си на действие, всички сме мъртви.
Първият министър се прокашля и срещна погледа на Крийд с интелигентните си очи изпод надвисналите си вежди.
— Както винаги сте реформатор, генерале. За вас е важна само победата. Бихте променили света, ако си мислехте, че това може да ни спаси. Бихте ни лишили от единствените ни резерви от хора в името на някакъв безумен стремеж към слава. Въпреки това помислете не само за всичко, което можем да спечелим, а и за онова, което можем да загубим.
Бан откри, че той самият споделя това мнение, макар че не би го признал пред своя началник.
Да, вече загубихме твърде много — каза си той.
— Предпазливостта ви ще ви погуби — обяви Крийд с изненадващо тих глас, отново, без да се обръща към първия министър, а към останалите в залата. — Това се отнася за всеки от вас. Каква е тази плахост, която сте издигнали в култ? Бих го разбрал, ако сте момчета, но не и при зрели мъже. Трябва да се отървем от нея.
— Казахте каквото мислите, генерале. Ние ви изслушахме. Искате ли сега да гласуваме?
В отговор той изсумтя през ноздрите си.
Ботушите на генерала изтракаха по пода, когато той се обърна и се отдалечи от масата. За миг Бан остана да гледа след началника си.
Какво му става? — запита се той.
Сетне се опомни и последва генерала.