— Проклети глупаци! — възкликна Крийд достатъчно силно, така че всички да го чуят.
Мъжът спря, когато наближи вратата, и се обърна към масата с дажбите и разредените вина, оставени за събранието. Храната беше проста и количеството не беше голямо, но в очите на Бан тя изглеждаше като истинско угощение.
— Вземи — сопна му се генералът и Бан примигна, когато Крийд тикна в ръцете му една дървена купа с плодове и захаросан сладкиш и добави: — Изглеждаш като прегладнял човек.
След което излезе през вратата.
Бан се поколеба за момент. Хвърли поглед към събранието. Сега всички гледаха него. Ала онова, към което най-вече бе насочен интересът му, беше храната. И по-специално едно парче бяло, изпъстрено със синкави жилки сирене, което можеше да помирише от няколко крачки разстояние. Докато пристъпваше напред и внимателно го поставяше най-отгоре върху купчината храна в ръцете си, той си помисли, че то може да издържи до церемонията за кръщаването на дъщеря му.
Преди да си тръгне, той се поклони пред събранието, доколкото можеше, и остана в това положение, докато преброи до три.
Бледите лица на мъжете се извърнаха от него като по команда.
Чийм
Тази сутрин Сърцето на света беше спокойно и толкова синьо и празно, колкото и небето, извито над него като огромен свод от огледален сапфир и обгръщащо го от всички страни с едва различимия хоризонт, като се изключи западът, където планините бяха увиснали сред сюрии от облаци. Слънчевата светлина падаше върху повърхността на морето и се отразяваше обратно като вълни от топлина. Птиците кръжаха като проблясващи призраци. От юг над водата подухваше слаб бриз и я набръчкваше на места, което беше признак за мъртво вълнение.
Екипажът на „Соколът“ наричаше това „чохпра“ — „идеален ден“.
Корабът летеше ниско над спокойните води на Мидерес като морска птица, която дълго се е носила над вълните, подвластна на стихиите и доволна, че е стигнала до края на пътуването си. Колкото и жалък да беше видът му, беше постигнал добро време на придвижване, макар че сега, когато беше вече близо до острова, който бе неговата цел, той започваше да забавя ход с приближаването към пристанището на Чийм.
Чайките следваха кораба и улавяха парчетата киш, подхвърляни във въздуха от тъмнокожия мъж, който стоеше на носа му. Аш беше привлякъл вниманието на неколцина бинтовани членове на екипажа, които поклащаха глави, докато го наблюдаваха, и подигравателно мърмореха под нос. Те смятаха чайките за плъховете на морето и се чудеха защо старият глупак ги храни.
Старият глупак, изглежда, не забелязваше това. Нито пък Нико, който стоеше до него. Той насочваше поглед ту към съсредоточеността и веселостта, изписани върху лицето на Аш, докато играеше с пикиращите птици, ту към гледката на приближаващото се пристанище и множеството кораби в залива. Отвъд тях разпръснато застроеният град се издигаше по хълмовете, които на свой ред бяха засенчени от черните, покрити със снежни шапки планини, простиращи се, докъдето стига погледът. Само тук на целия планински остров Чийм имаше дълбоки котвени места. Пристанището беше голямо, макар и не толкова голямо, колкото това на Бар-Кхос. Освен това то беше място с лоша слава и в този случай фактите отговаряха на слуховете.
Както всички мерсиянски деца, и Нико беше отраснал с историите за разбойниците от Чийм. В Свободните пристанища често се случваше родителите да плашат непослушните си малчугани с разкази за това как разбойниците отвличат деца за роби. Родителите говореха за тях като за чудовища и съчиняваха истории как те обичат да оставят дървен кораб играчка до леглото на лошото дете, което смятат скоро да отвлекат за свой роб. Ако това се окажеше недостатъчно, за да накара детето да се държи добре, те наистина слагаха дървен кораб до леглото му, за да може то да го види, като се събуди. Само най-палавите деца не се стряскаха от нещо такова.
При мерсиянците тези страхове само се задълбочаваха, когато детето пораснеше и откриеше, че макар повечето детски истории да са фантазии, на които може да не обръща внимание, тези разбойници наистина съществуват и наистина отвличат за роби деца, както и жени и мъже.
Това беше причината Нико да гледа с такова безпокойство приближаващия град. Облекчението, че бе успял да премине блокадата невредим, сега беше заменено от нов страх. Предпочиташе да отидат, на която и да е суша, само не и тук.
Днес духаше топъл, натежал от мириса на морето бриз и когато той утихнеше за момент, от палубите на кораба се надигаше острата миризма на топяща се смола. Вятърът беше благоприятен. Въпреки това, когато наближиха пристанището, тръбите все още горяха. Носеха се над външната стена на пристанището и тесния входен канал, който преминаваше през нея. От двете страни проходът беше ограден с покрити с тиня каменни стени, върху които имаше ниски укрепления с новата закръглена конструкция, за която се смяташе, че по-ефикасно отразява оръдейните изстрели. Когато погледна надолу, Нико видя оръдията, подаващи се от укрепленията, и старовремските балисти, поставени върху равните им покриви, както и войниците със светли наметала, които се подпираха на копията си с погледи, вдигнати нагоре към небесния кораб, носещ се над главите им с развети черни неутрални знамена.