Пазарите за роби бяха по-мъчни за понасяне. През дървените порти той зърваше мъже, жени и деца без дрехи, сгушени едни до други и треперещи, докато ги продаваха като добитък.
— Приемете плътта! — изкрещя уличен проповедник, застанал пред един такъв търг на роби. — Приемете плътта или ще бъдете поробени, както справедливо са поробвани всички слабоволни!
— Какво проповядва той? — попита Нико.
Аш се изплю в краката на проповедника, докато минаваха покрай него.
— Ман — отвърна той.
За разлика от Бар-Кхос, Порт Чийм нямаше стени и Нико с изненада видя как къщите от двете страни на пътя се превръщат в колиби, които на свой ред изчезват, и тогава те напуснаха града окончателно. Той се олюляваше върху мулето си и напрегнатостта му постепенно отслабваше.
Пътят се виеше между хълмовете, които стигаха до морето и никога не се отдалечаваха от него дотолкова, че то да изчезне от погледа заедно с носещите се по водата кораби. Чийм беше остров, на който имаше планини и почти нищо друго. Повечето от обработваемата земя се простираше по крайбрежието в множество долини, издигащи се към върховете, покрити с гъсти гори. През по-голямата част от деня те следваха пътя, като минаха край няколко селца и самотни къщички, където хората ги гледаха хладно и не ги поздравяваха. В късния следобед завиха на запад към една от долините и започнаха да яздят през нарядко разположени обработваеми площи земя, които накрая бяха заменени от храсталаци и диви поляни, подходящи само за пасбища на планински овце. Дърветата по двата склона на долината започнаха да се скупчват в тихи гори от черен бор.
Докато яздеха през планините, Аш започна да се променя. Обикновено спокойното му и овладяно изражение се смекчи още повече. Очите му също омекнаха. Устните му се разтягаха от удоволствие, когато вдишваше свежия, неподвижен въздух.
— Изглеждаш доволен, че си се завърнал — отбеляза Нико.
Единственото, което получи в отговор на проявения интерес, беше изсумтяване. Старецът продължи да язди мълчаливо и Нико си каза, че е забравил думите му, когато десет-петнайсет минути по-късно сред последните за деня лъчи на залязващото слънце и охладнелия, ухаещ на смола въздух чуждоземецът каза:
— Тези планини… сега те са моят дом.
Направиха лагер на една висока поляна, заобиколена от стари джупови дървета. Сребристите им листа бяха оцветени в червено и златисто от залязващото слънце. Гърбът на Нико се беше схванал след продължителната езда, а задните му части бяха натъртени. Наблюдаваше как Аш взе едно от зелените листа, които носеше в торбичка, и го пъхна в устата си — пак имаше главоболие. Старецът се зае да постила одеялата и да подрежда провизиите за през нощта. След това изтри мулетата със стиска трева, докато те си хапваха горски плодове от храстите. Нико отряза малко насмолена кора от близко сикадово дърво, за да запали огън, и събра съчки, за да го подхранва.
Аш най-сетне седна с изражение на облекчение. Наблюдаваше притъмняващото небе и отпиваше от кратуна, докато Нико наклаждаше огъня. Младият мъж използва кремъка и огнивото си, за да направи искри върху насмолената кора, която беше стрил на прах. Той започна да духа леко върху нея, докато не се появиха пламъци. От влажното дърво във въздуха се издигна бял пушек, който изпъкваше на фона на заобикалящите ги черни хълмове.
— Става студено — отбеляза Нико, като разтърка ръце и ги протегна към пламъците. Откакто напуснаха Бар-Кхос, беше си върнал няколко килограма, но все още беше слаб и му беше студено.
Старецът се засмя със смях, наподобяващ кучешки лай.
— Някой път ще ти разкажа за студа.
— Имаш предвид отмъщението, което е трябвало да извършиш в южните ледени земи.
Аш кимна.
По същия начин беше кимнал и предишния път, когато бяха разговаряли за това, преди да напуснат Бар-Кхос. Нико му задаваше един след друг въпроси за отмъщението и получаваше само къси, едносрични отговори. Тогава той още не знаеше колко мрази чуждоземецът да му задават въпроси. В един момент старецът просто беше кимнал и беше спрял да отговаря повече и на Нико, който отчаяно искаше да чуе за тези легендарни далечни земи, познати му само от историите и песните, не му беше останало нищо друго, освен да скърца със зъби.