— Вярно ли е, че се изяждат един другиго? — опита отново Нико.
— Не. Изяждат враговете си. Оставят ги да замръзнат през нощта и след това оглозгват месото от труповете им.
Странно, но когато си представи тази картина, Нико чу как стомахът му изкъркори. Беше огладнял след дългото яздене. Хвърли една съчка в огъня, после още една.
— Все още не си ми казал как успя да се върнеш на брега. Каза ми, че по това време си бил загубил кучетата си.
Аш пропусна въпроса покрай ушите си и издиша през стиснатите си зъби.
— Друг път, момче — отвърна той. — Сега нека поседим тук и да се наслаждаваме на тишината.
Нико въздъхна и се облегна назад, без да погледне към стареца.
— Вземи — каза Аш и му подаде кратуната.
Известно време Нико не реагира. Един лек порив на вятъра раздуха пламъците и разпръсна искри в нощта.
— Не съм по пиенето — най-сетне призна той.
Аш се замисли върху думите му.
— Баща ти пияница ли беше?
Сега беше ред на Нико да избегне въпроса. Той отново потри ръце една в друга и духна върху тях. С крайчеца на окото си видя, че Аш го наблюдава.
— И се страхуваш, че онова, което те е плашило в баща ти, може да го има и в теб.
— Когато пиеше, се ядосваше — сподели Нико. — Не искам и аз да съм такъв.
— Разбирам. Но ти не си баща си, момче, точно както и той не е същият като теб. Сега вземи това. Опитай една глътка. Човек трябва да е умерен във всичко, включително и в умереността. Освен това така ще се сгрееш.
Нико въздъхна отново. Взе кратуната от възрастния мъж, седна и я гледа известно време.
— Внимавай. Напитката е силна.
Допря кратуната до устните си и отпи една глътка. От острото парене, което усети в гърлото си, отвори широко уста и се закашля.
— Какво е това нещо? — дрезгаво попита той и върна кратуната.
— Ечемичена вода и няколко капки ферментирал сок от див ибос. Наричат го „огъня на Чийм“.
На Нико не му хареса как звучи това. В стомаха му трептеше топлина, но той беше наясно, че тя е илюзорна. Баща му веднъж беше казал, че е опасно човек да спи пиян, когато температурата пада.
— Мислиш ли, че е разумно да се напиваш тази вечер? — попита той.
Старецът махна с ръка към него, сякаш е някоя досадна муха.
— Успокой се, момче. А и махмурлукът ще ни помогне за онова, което трябва да направим утре.
Разбира се, Нико не откри никакъв смисъл в думите му, но не каза нищо.
За вечеря споделиха парче пушена шунка и пита киш с по чаша чий, сварен с вода от близкия поток. Пиха още от огъня на Чийм и все повече се развеселяваха с отслабването на светлината и увеличаването на броя на звездите над главите им. Огънят припукваше и хвърляше искри на фона на мрака, който изглеждаше още по-черен заради светлината на пламъците. Свалиха си ботушите и започнаха да си греят краката на него.
— Далече ли е от тук? — успя да попита Нико, след като гледа известно време пламъците, които съскаха и танцуваха като живи.
Той почти загуби представа за времето.
— Кое?
— Манастирът — далече ли е?
Възрастният мъж сви рамене. Беше взел един камък и сега умело го подхвърляше във въздуха с една ръка.
— Защо свиваш рамене?
— Защото не знам.
Нико си каза, че сигурно е пиян.
— Но щом като живееш там — опита отново той, — как може да не знаеш колко дълго трябва да пътуваме?
— Нико, довери ми се, всичко ще се изясни на сутринта. Засега си пийвай и се наслаждавай. Когато стигнем до Сато, те чакат тежка работа и обучение.
Нико неохотно прие отново кратуната. Отпи още една огнена глътка и я върна. След това легна по гръб да гледа звездите, положил ръка под главата си. Ставаше все по-студено.
С крайчеца на окото си наблюдаваше как Аш продължава да подхвърля камъка, докато изучаваше Клеймото, което висеше на врата му. Нико се обърна и погледна към него. Изражението на мъжа беше сериозно и вглъбено.
Трябваше да се досетя — помисли си Нико. — Той е сълзлив пияница като баща ми.
Аш вдигна поглед от Клеймото и видя, че Нико го наблюдава. Той изсумтя и пъхна Клеймото обратно под робата си.
— Какво? — попита старецът.
— Нищо. Аш… учителю Аш, имам въпрос.
— Задай го тогава — въздъхна старият чуждоземец.