— Момче!
Нико се събуди стреснат, като дишаше тежко.
Аш го раздрусваше леко и му подаваше чаша, пълна с чий, от който се надигаше пара. Нико примигна глупаво. В продължение на няколко секунди беше неспособен да помръдне. След това с усилие се изправи до седнало положение.
Обърна глава, за да види къде се намират. Изглежда, че това беше поредната планинска долина.
— Полека, момче — рече старият чуждоземец и сложи канчето в ръката на Нико.
Тази сутрин очите му бяха неспокойни.
— Стигнахме ли вече? — попита Нико.
— Почти. Как се чувстваш?
Нико изпъшка в отговор. Усещаше лека, тъпа болка, пулсираща зад очите му. Дрехите му бяха в безпорядък, разкъсани и изцапани с пръст и листа. Аш не беше в по-добро състояние — робата му беше опърпана. Лицето му беше мърляво и покрито с набола сива брада.
— Колко дълго… — започна Нико, без да е сигурен как да довърши останалата част от въпроса.
— Мисля, че пет дни. А може би и повече. Справи се добре. Успя да издържиш.
Нико отпи от горещия чий, макар че почти не усещаше вкуса му. Трябваше да си изтърка зъбите. Сега, когато очите му се бяха прояснили след съня, той огледа околността по-внимателно. Планинската долина беше разделена по цялата си дължина от спокоен широк поток, който се виеше покрай лагера им и двете мулета, които пасяха на десетина крачки разстояние.
Погледът му проследи потока нагоре, покрай туфите шавар, растящ в изобилие по извиващите му се брегове и жълтата трева зад тях, която покриваше останалата част от долината и се полюшваше под утринния бриз, донасящ със себе си мириса на киш, пържен чесън и от време на време звука на далечен смях. В най-горната част на долината се издигаше сграда от червени тухли — огромна постройка с извисяваща се в единия й ъгъл кула. Около нея се беше сгушила гора от ниски златисти дървета.
Тази сутрин отделиха време да направят лагер. Нико седна и остави чия да успокои стомаха му, докато наблюдаваше лениво долината, облегнат на скалата до малкия огън, който държеше тревните мухи на разстояние. Аш се избръсна и изми в потока. Беше нагазил гол до кръста и надаваше викове, стреснат от ледената вода. Нико се опита да осмисли малкото, което си спомняше от изминалите близо пет дни — помнеше само отделни фрагменти, разделени от празнота. Имаше и нещо, чието място сякаш не беше там — странен сън за мъж, който по някакъв начин беше познавал… Не намираше никакъв смисъл в него.
Нико реши, че наистина трябва да се измие и да си изтърка зъбите. Захвърли спомените заедно с дрехите си, извади от раницата си калъп сапун и малка пръчка за уста и се присъедини към Аш в бавно течащия поток от студена планинска вода. На някои места тя беше достатъчно дълбока, за да може да плува, и той прекара сутринта точно по този начин — плувайки или носейки се по гръб по повърхността на потока. Слънчевите лъчи високо над главата му се отразяваха от водата и от време на време около пръстите на краката му се стрелкаше плашлива пъстроцветна пъстърва. Скованите му мускули се отпуснаха. Множеството порязвания и драскотини по тялото му леко смъдяха, почистени и освежени.
Докато Нико се сушеше с туниката си, той откри, че наблюдава един малък храст край потока, който потръпваше (като самия него) под поривите на вятъра. Беше от същия вид, който с мазните си черни плодове на бели шарки ги бе изпратил на странното им пътуване в планините през последните четири-пет дни. Нико привлече вниманието на Аш към него.
— Да, взимаме от тези плодове и когато напускаме това място — обясни старецът и като забеляза очевидната загриженост на Нико, добави: — Не се безпокой, ще останем тук още много луни.
Когато започнаха да се изкачват нагоре по долината върху гърбовете на мулетата, Нико почувства, че ги наблюдават. Аш забеляза търсещия му поглед, докато оглеждаше близките високи скали.
— Губиш си времето — беше всичко, което каза старецът, и пришпори мулето си напред.
Да стигнат до манастира, им отне повече време, отколкото очакваше. От много комини на сградата лениво се носеше дим. Капаците на прозорците без стъкла бяха отворени за през деня. Когато наближиха горичката, заобикаляща постройката, те започнаха да минават през оградени градини, които бяха обработвани от фигури в черни роби — мъже с различни религии, които се потяха под жаркото планинско слънце. Докато работеха, някои от тях се смееха или разговаряха помежду си, докато други бяха сами, съсредоточени и потънали в работата си.