Като цяло възрастният чуждоземец се държеше на разстояние и рядко търсеше младия си ученик. Сякаш при първата разкрила се възможност се беше отървал от Нико.
Това, че го бе изоставил по този начин, огорчаваше младежа много повече, отколкото беше готов да си признае.
— Наточете ножовете си! — заповяда Холт на деветимата ученици, събрали се на площада.
Те мигновено се заеха с тази задача.
Нико не беше сред тях. Вместо това известно време той наблюдаваше какво правят другите. Особено внимателно следеше Алеас, за когото беше забелязал, че обикновено прави всички неща добре още от първия път. След това и той се наведе. Хвана дървения тренировъчен нож в едната си ръка и стоманения резбарски нож в другата и започна да прави нов остър ръб на извитото дърво, което все още беше затъпено от последното му използване. Наричаха този вид тренировъчен нож „гупи“ може би защото приличаше на тънка рибка. Оръжието нямаше връх и беше направено от парче зимна лоза — рядкото твърдо дърво, което расте само върху най-отвесните брулени от вятъра скали (и което по някаква неизвестна причина цъфти само посред зима).
Учениците и техните учители се бяха събрали на широкия площад на манастира. Денят беше слънчев и ветровит. До Нико стоеше Аш с кожена чаша чий в ръка. Старецът го наблюдаваше как работи, присвил едното си око срещу поривите на вятъра от лявата му страна, от които робата плющеше около глезените му. Лицето му беше измършавяло.
До всеки от останалите ученици беше застанал неговият учител. Беше денят на сценариите — измислени ситуации, които трябваше да имитират по някакъв опростен начин възможните условия на битките. Присъствието на учителите им беше задължително на тези занятия, провеждащи се веднъж на всеки две седмици, затова, естествено, учениците искаха да се представят добре пред тях. Днес учителите бяха напрегнати и необичайно сериозни.
Нико не беше говорил с Аш от шест дни. Старецът сякаш се бе превърнал в призрак, когото понякога зърваше през прозорците или пък в съня си. Дори останалите младежи започнаха да забелязват това негово доброволно отдръпване от живота в манастира и липсата на внимание към неговия ученик. Всички те бяха очаровани от най-известния рьошун на ордена и започнаха да си шушукат за случващото се, като хвърляха странни погледи на Нико, когато се появеше сред тях.
— Побързайте, няма цяла седмица да се занимаваме с това — подкани ги Холт с вдигната брадичка, докато ги наблюдаваше внимателно.
Нико прокара палец по ръба на дървото. Беше достатъчно остър, за да се пореже, и той засмука пръста си, докато чакаше. Не погледна към Аш.
Холт тръгна между тях — проверяваше остриетата и прибираше стоманените ножове.
— Сега, мои млади щитоносци — започна русокосият патиянец, — днешният сценарий ще бъде котка и мишка. Да, Пантуш, знам колко го обичаш. Сега всеки от вас да си избере партньор, за да можем да започнем.
Партньор, замисли се Нико и отчаяно се огледа наоколо, докато другите младежи бързо се разпределяха по двойки с приятелите си. За секунди тълпата се беше разделила на две. Срещу Нико сред бавно слягащия се прах стоеше Алеас, който беше твърде опитен, за да посмее някой да го избере за партньор точно в днешния ден.
Сърцето на Нико се сви.
Младият мъж му се усмихна. Зад Алеас стърчеше Барача, който гледаше към Аш и примигваше.
— Котка, мишка, приземният етаж на западното крило… — каза Холт и потупа първо едното момче по главата, а после и другото. — Котка, мишка, западно крило, първият етаж…
Той се доближи до Нико и Алеас. Усмихна се. Всички се усмихваха, с изключение на двете двойки, застанали една срещу друга.
— Котка — натърти Холт и сложи длан върху главата на Нико, после посочи Алеас. — Мишка. — Сетне се обърна към двамата им учители: — Таванът на западното крило. Внимавайте да не счупите нещо там, господа.
Плесна с ръце и се отдалечи.
— Имате време до следващата камбана. Единият трябва да се крие, а другият да го намери. Първият, който пусне кръв на другия, печели. Ако останете скрити до звъна на камбаната, също печелите. Това е. Мишките могат да тръгват!
Алеас вече беше тръгнал и тичаше с големи крачки към вратите на западното крило. Бягаше като атлет, който загрява на пистата, напълно уверен във физическите си възможности.