Първа кръв, помисли си Нико с ръка, която вече лепнеше върху дръжката на дървения нож. Устата му беше пресъхнала. Запита се каква ли рана може да нанесе това нещо. Какво беше позволено? Типично за рьошуните — казват ти колкото се може по-малко и след това те хвърлят с главата надолу.
Барача остана отзад със скръстени ръце. В очите му се четеше презрение и предчувствие за лесна победа.
— Май беше по-добре твоето момче да е мишката? Чувам, че се криел добре.
Аш се изправи. Имаше вид на човек, на когото му е омръзнало да сдържа думите, които се готви да изрече.
— Може би ако ти самият беше малко по-добър в криенето, щяхме да си спестим доста неприятности в миналото.
От рьошуните, които стояха достатъчно близо до Аш, за да го чуят, се разнесе силен смях. Барача се прокашля шумно и се изплю в праха.
Тези думи донякъде окуражиха Нико — старецът се беше застъпил за него. Но от друга страна, разбираше, че зад това се крие нещо повече. Между двамата рьошуни имаше съперничество или поне от страната на Барача беше така.
Долови тихо дихание до ухото си, почти изгубено сред вятъра.
— Знай, че Алеас няма да се крие като плъх. Ще застане в позиция за нападение, както прави хищникът. Бъди внимателен, момче!
— Котките могат да тръгват!
Останалите ученици се затичаха с всички сили към различни врати в манастира. Нико се поколеба. Той най-сетне срещна погледа на чуждоземеца. Онова, което видя, го накара да примигне от изненада.
Той мисли, че ще изгубя!
Старецът кимна съвсем леко, правейки знак на Нико да тръгва.
Младежът се отправи към далечната врата на западното крило. Той незабавно се съсредоточи върху онова, което трябва да направи. Изпитваше почти непреодолимо желание да докаже, че всички те грешат.
Поне беше приятно да не е навън на вятъра.
Манастирът беше по-тих от обикновено сега, когато обитателите му бяха опразнили по-голямата част от сградата заради сценария този следобед. В западното крило бяха библиотеката, читалните и голямата зала чачен, използвана за медитациите на закрито. Стаите бяха ярко осветени от широките прозорци и миришеха на полирано дърво и стар прах.
Вятърът нахлу вътре, когато Барача и Аш влязоха в коридора, все още с чаши в ръка. Носеха бели ленти около ръцете си и следваха учениците от разстояние само като наблюдатели, тъй като по време на изпитанието не беше позволено да се дават наставления. Целта беше учениците да се обучават практически и да бъдат научени да се доверяват на собствените си инстинкти.
Холт беше казал да отиде на тавана. Нико откри стълбището и се качи на първия етаж. Един млад рьошун притича покрай него и се отправи надолу. Той се държеше така, сякаш Нико го няма.
Стълбите към тавана бяха в края на коридор, по протежението, на който бяха подредени врати. Стаите бяха предимно спални помещения. Един прозорец гледаше към скалистата долина и стръмния склон от черни скали отвъд нея. Над долината бързо се носеха няколко парцаливи бели облака. Нико спря и започна да изучава отвора на върха на стълбището. Там, горе, беше тъмно. Може би първо трябваше да намери фенер.
Не, помисли си той. Идеята беше глупава, така само щеше да се превърне в по-лесна мишена.
Аш и Барача чакаха в другия край на коридора. Те го наблюдаваха, докато си свали сандалите и внимателно ги остави от едната страна.
Нико си пое дълбоко дъх и започна да се изкачва нагоре възможно най-бавно, като стъпваше на ръба на стъпалата, за да издават те възможно най-малко шум под тежестта му. Той приклекна, когато наближи отвора. Мястото беше доста подходящо Алеас да го чака в засада. Незащитен, Нико надникна вътре и мракът го заслепи.
Минаха няколко мига, без да му хрумне никаква идея.
Можеше да направи само едно нещо.
Той бързо изтича нагоре, скочи през отвора и се претърколи по скърцащия под на тавана. Остана да лежи по гръб с ножа пред себе си в очакване на нападение.
Нищо не се случи. Нико продължаваше да лежи, опитвайки се да овладее дишането си. Беше вдигнал доста шум. Минутите отминаваха, а той оставаше неподвижен, докато очите му не привикнаха към тъмнината и той не започна да забелязва сенките на предметите около себе си.
Изправи се безшумно и бавно се отдалечи от светлината, идваща през отвора. Таванът беше топъл и по-голям, отколкото беше очаквал. Продължаваше десет и повече стъпки във всички посоки, преди да потъне под завесата от чернота. Но по ехото и усещането за движението му във въздуха той добиваше представа за размера на мястото. Навсякъде имаше складирани вещи — щайги, сандъци, купища платове, мебели, оръжия. За да се скриеш тук, беше достатъчно да избереш някое място и просто да не помръдваш.