Нико пристъпи крачка напред, като изпробва дали дъските на пода ще издадат шум, след това направи още една крачка. Вятърът отвън повдигаше керемидите на покрива над главата му. Някои бяха достатъчно хлабави, за да тропат, и звукът, който издаваха, беше зловещ. От време на време хорът от потропването им се сливаше с острите стенания на вятъра.
Той спря на самия ръб на светлината, процеждаща се през отвора. Тук също беше подходящо място за засада. Нико се виждаше, докато онзи, който чакаше в засада, щеше да остане в тъмното.
Алеас беше наблизо. Можеше да го почувства.
Нико присви очи и се огледа. Вдясно от него от наклонения покрив висеше паяжина, която проблясваше в призрачно бяло. Очертанията под нея едва се различаваха. От лявата му страна мракът беше по-плътен, вероятно светлината беше блокирана от нещо. Нико отстъпи крачка назад. Той се приведе ниско и се огледа от ляво надясно. Отвори уста, за да чува по-добре, и зачака.
Осъзна колко абсурдна е ситуацията — детска игра на криеница, при която са въоръжени с дървени ножове. Но после се замисли за ножа в ръката на Алеас някъде наблизо, който беше също толкова остър, колкото и неговият, и можеше да го пореже до кръв. Нико усети туптенето на сърцето си чак в ушите.
За момент светлината зад него намаля и той потъна в мрак. Завъртя глава и видя силуетите на Аш и Барача, които пристъпваха през отвора. И двамата не издаваха и звук.
Нико им направи знак да се махнат от пътя, те приклекнаха от двете страни на отвора и оскъдната светлина се появи отново.
Сега — каза си той. — Мисли!
Паяжината до него помръдна. Нико имаше време само колкото да се наведе назад, когато една фигура се нахвърли върху му отдясно. Той почувства как въздухът пред лицето му се раздвижи и видя смътно движение. Нико нанесе разсичащ удар напред с ножа си. Острието изсвистя в празния въздух и в следващия миг той усети пареща болка по лявата си буза, последвана от друга по дясната.
Беше толкова изненадан, че тупна назад върху задника си. Остана да седи така, с ръка, притисната към лицето си. Между пръстите му се стичаше кръв.
— Ох! — извика той.
Алеас пристъпи на светлината пред него. Младият мъж беше намазал лицето си с мръсотия. Само кожата на мястото, където започваше косата му, беше все още бяла. В таванското помещение се разнесе смях. По плътния звук личеше, че това е Барача. Смехът затихваше, докато той трополеше надолу по стълбите.
Аш изчака Нико да се изправи на крака и се обърна към него. Младежът не можа да прочете нищо в изражението на възрастния мъж.
Аш отпи от чашата си с чий и облиза устни.
— Продължавай да се стараеш — каза той. — Трябва да си готов, когато следващия път те взема със себе си на мисия.
Той се завъртя, замятайки робата си, и също си тръгна.
Алеас кимна към нараненото лице на Нико.
— Наложи го с пчелен восък — предложи той. — Така ще останат малки белези. Ела, ще ти помогна.
За момент Нико остана сам на влажния таван. Кръвта се процеждаше през пръстите му все по-бавно. С трепереща дясна ръка той затърси хладната сигурност на дървения под и отново се отпусна на него. Краката му се провесиха над стълбите, той изпусна дълга въздишка и зачака сърцето си да се успокои.
Жертвоприношението
Нощта се разстилаше над топлината, създадена от самата нея.
В средата на Езерото на птиците имперската баржа леко се поклащаше, далеч от слабите светлини на градовете, които проблясваха и се отразяваха от водата край бреговете. Откъм селищата над неподвижната вода се чуваше смесица от музика, викове, смях и кучешки лай.
На самата баржа единствените звуци бяха оплакванията на робите и постоянният, наподобяващ биене на сърце ритъм на барабан. Атмосферата беше нереална и тягостна. Наталезийските роби можеха да я почувстват. Те стенеха и изпаднали в ужас, се гушеха един до друг в клетките си в далечния край на баржата. Най-сетне бяха разбрали защо са ги изтръгнали толкова грубо от живота им край брега на Тоин. Тази нощ щеше да е последната нощ на робството им.
От мястото в далечния край на съда, където се виждаха двамата жреци, заобиколени от личните си слуги, над противната воня на робите във въздуха се носеше уханието на мускусен тамян. Голата, намазана от слугите с масло плът на жреците блестеше под светлината на няколкото горящи мангала. Двама от наталезийските роби вече лежаха проснати в далечния край на баржата. Третият тъкмо беше спрял да крещи и се строполи на палубата до другите. Затворените в клетки роби не бяха сигурни дали е жив, или мъртъв.