Един жрец воин бързо даде знак поредният роб да бъде доведен отпред. По-голямата част от наталезийците започнаха да недоволстват и се свиха в задната част на клетките, когато пазачите нахлуха вътре с ритници и грубо сграбчиха жертвата си. Те хванаха жена на средна възраст. Коприната й рокля беше разкъсана и покрита с петна от дългото й пленничество. Тя не се съпротивляваше. Сякаш дори не ги забелязваше. До нея една млада червенокоса жена се вкопчи в ръката й.
Един от жреците воини срита младата жена встрани и тя се сви, скимтейки. Издърпаха по-възрастната жена от клетката. Тя висеше отпусната в ръцете им и едва успяваше да се задържи на крака. Пазачите изтръгнаха скъпите бижута от врата й и ги захвърлиха в краката й до веригата, с която бяха оковани глезените й. Останалите роби я наблюдаваха с различна степен на съчувствие, но също и с облекчение, че не те са избраните. В клетката като че ли надвисна осезаемо чувство на срам. Не смееха да се погледнат един другиго в очите.
Жената не беше толкова безпомощна, колкото изглеждаше в началото. Когато жреците воини я поведоха, тя се препъна, измъкна се от ръцете им и внезапно се затича към перилата отстрани на баржата. Единият от жреците воини се опита да я сграбчи, но за малко закъсня. Тя се преметна през парапета, падна във водата със силен плясък и внезапно изчезна, повлечена към смъртта си от оковите на глезените си.
Риана, червенокосото момиче, седеше в задната част на клетката и скимтеше, докато майка й изчезна отстрани на баржата. От гърлото й излизаше жален животински звук, в който се съдържаха всички чувства, останали в нея.
Тя не забеляза, че треперещата й ръка откъсна кичури коса от кървящия й скалп. Съзнанието й се беше отделило от тялото й, макар че донякъде беше все още способна да разсъждава.
Тя си мислеше: Сега майка ми е мъртва и баща ми е мъртъв, и скъпият ми Март е мъртъв, и аз съм мъртва, и всичко, всичко, всичко е мъртво.
О, Ерес! — изплака тя в мислите си и внезапно си представи как майка й се бори там, долу, в ледените, тъмни дълбини на езерото. — О, майко, о, скъпа майко…
За да прогони тази ужасна картина, тя започна да скубе косата си още по-ожесточено и от прехапаните й устни потече кръв. Тя удари глава в решетките на клетката. Направи го отново и отново. Една потънала в собственото си нещастие жена до нея й предложи малка утеха, като я прегърна през раменете. Жената започна да издава успокоителни звуци и я стисна силно, сякаш за да попречи и на двете да се разтреперят от страх.
Направи същото — каза някаква рационална част от съзнанието на Риана. — Хвърли се във водата, когато дойдат да те изведат.
Но мисълта за това само я накара да се почувства по-зле. Картината с майка й се завърна. Риана отново започна да удря главата си, докато жената се опитваше да я успокои.
Не — каза същият глас в главата й, макар и с различен тон. — Ти не заслужаваш такава чиста смърт. Вината за всичко това е твоя. Всички са мъртви заради теб, защото привлече вниманието на онзи млад жрец със своето предизвикателно държание.
— Майко — дрезгаво изрече тя на глас и всичко в нея се отприщи.
Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да се събуди и да се върне в реалния свят.
Донякъде желанието й се изпълни. Тя припадна и потъна в приятен мрак.
Когато малко по-късно дойде на себе си, тя все още беше свита до решетките, до своите съкилийници. Когато яркият ужас на случващото се, се върна в нея, Риана се задави. Опита се да диша. От устата й хвърчаха слюнки, докато се мъчеше да си поеме въздух.
Може би в този миг щеше да се пречупи и напълно да загуби разсъдъка си, ако не беше забелязала, че ръката й стиска до побеляване нещо, окачено около врата й.
Без да се замисля, тя използва другата си ръка, за да разтвори побелелите си пръсти. Осъзна, че гледа смаяно Клеймото, на което досега не беше обръщала внимание. Беше Клеймото, което баща й беше купил за шестнайсетия й рожден ден, загрижен както винаги за безопасността на семейството си.