Оттогава сякаш беше минал цял един живот.
В деня, в който баща й за пръв път беше поискал от нея да го носи, Риана беше ужасена. Нещото изглеждаше точно толкова противно на вид, колкото беше и на пипане. Тя беше още по-ужасена, когато през онази първа нощ се беше събудила и бе открила, че то е живо и диша върху гърдите й.
Но баща й беше непреклонен.
— Аз съм Върховният жрец на този град, дъще моя — беше й казал той. — Много хора биха искали да ме видят мъртъв и ако не успеят да се доберат до мен, те все пак може да успеят да се доберат до семейството ми. Трябва винаги да носиш това за защита.
Беше спорила с него, бе го убеждавала колко отвратително е то, беше плакала, че не е честно, че той и майка й не трябва да носят Клеймо, защо тогава тя трябва да го прави? Въпреки това баща й беше непоколебим.
— Майка ти следва моя пример — беше й обяснил той. — Орденът на Ман не ми позволява да нося нещо такова. Би било сметнато за признак на слабост.
И той беше седнал на леглото й, изчаквайки я да спре да плаче.
— Пази го — беше я предупредил. — Казаха ми, че е здраво като стомана, но сега е свързано с теб и ако загине, същото ще се случи и с теб.
Тя се беше вкаменила при мисълта да бъде свързана завинаги с това грозно нещо.
Баща й я бе накарал да го носи непрекъснато, макар че тя винаги се опитваше да го скрие под дрехите си. Това ядосваше баща й. Той често й крещеше, че Клеймото няма да възпре никого, ако го държи скрито от погледа.
Сега, когато Клеймото пулсираше в ръката й като нещо живо, Риана се зачуди дали нещо такова би спряло тези жреци от Ку’ос. Клеймото си е Клеймо, нали така? Сигурно жреците щяха да бъдат накарани да си платят като всеки друг, ако я убиеха?
Тя осъзна, че това е шанс за живот, и в мига, в който си го помисли, се почувства много виновна.
После си помисли какво би станало, ако откъсне това нещо и го остави да падне незабелязано върху палубата. Не беше нужно да носи Клеймото, за да разберат за смъртта й. Сега то беше свързано с нея, независимо колко далече щеше да се окаже от Риана. Ами ако го скриеше от погледа и им позволеше да правят каквото искат с нея? Ако имаше силата да направи нещо такова? Ако отнемеха живота й, може би щеше да бъде обявено отмъщение. Можеха да отмъстят на тези зверове за любимите й хора.
Риана изстена на глас. Тя се съмняваше, че ще има куража да постъпи по този начин.
Внезапно изборът пред нея се оказа едва ли не по-лош от безнадеждността, пред която се беше изправила преди това.
Риана застина нерешително и разбра с ужасяваща яснота, че е на прага да загуби разсъдъка си.
Но тогава те дойдоха за нея.
— Тихо! — изкрещя маскираният жрец воин и я повлече по гръб към далечния край на палубата.
— Почакай! — изплака тя. — Аз съм защитена, не виждаш ли?
Но мъжът не можеше да види, защото беше твърде тъмно и той беше твърде възбуден от нарастващото напрежение във въздуха. Захвърли я върху дъските до един от големите мангали и тя видя проблясъка на стоманата на извадения нож.
Мъжът разряза роклята на гърба й от талията до врата.
Той прикова мятащото й се тяло към палубата, като я натисна болезнено с крак между лопатките. Приближи се още един жрец воин, който носеше нещо в прозрачен стъклен буркан. Наведе се към лицето й и й показа буркана. В него имаше някакъв червей. Тлъста и противна бяла твар, която се гърчеше, мъчейки се да се освободи от стъкления си затвор.
— Чакайте! — изкрещя тя отново, когато жрецът воин наклони буркана и притисна отворения му край към голия й гръбнак.
Тогава тя прокле баща си, прокле го с цялата си душа, задето изобщо се беше забъркал с тези хора, с тази религия. Какво си е мислел? Какви ли подобни на това престъпления е извършвал в името на Ман?
Риана изкрещя. Болката беше непоносима, но онова, което беше по-лошо, много по-лошо, бе усещането как червеят прониква през гърба й.
Жреците воини разхлабиха хватката си. Риана се опита да се изправи. Ръцете й драскаха около отворената рана на гърба й. Успя да мушне един пръст вътре и започна да търси червея.
Тогава се случи нещо неочаквано. Цялата й сила напусна крайниците й. Тя се строполи на палубата до другите трима роби, които вече лежаха там. Устата им бяха широко отворени за въздух и само бялото на очите им се показваше. Риана беше неспособна да се движи или да говори. Единственото, което можеше да направи, бе да гледа.