Той подаде бокала на жрицата. Пристъпи към Риана. От гърлото й не се отрони никакъв звук.
Нетърпеливите му ръце разкъсаха остатъците от роклята й. Лицето му беше като маска, докато гледаше ожесточено към белите й гърди с втвърдени от страх зърна, които се надигаха и спускаха. Клеймото все още висеше между тях и пулсираше както винаги. Той втренчи поглед в него, в началото объркан, после на лицето му се изписа хладно разбиране.
Оголи зъби към нея. В началото тя си помисли, че ще я ухапе, но вместо това той гневно откъсна Клеймото с рязко дръпване. Изплю го в пламъците на мангала.
— Плътта е силна — каза младият жрец и дъхът върху лицето й беше противен.
Но по това време Риана вече умираше.
Отмъщение
— Къде отиваме? — попита Нико, докато бързаше след Аш през западното крило на манастира, по главния, облицован с тик, коридор и после надолу по стълбите към слабо осветеното мазе, в което бяха складирани различни бурета и сандъци.
Аш се отправи безшумно към центъра на дървения под, фигурата му хвърляше дълга сянка от светлината на самотния фенер, провесен над главата му. Нико застана до него. Той проследи погледа на Аш, който беше насочен в краката им.
Старецът извади от робата си ключ. Беше тънък като дърводелски пирон и леко назъбен в единия край. Той се наведе и го мушна в дупка на пода, която Нико не можеше да види. Старецът завъртя ключа, чу се изщракване и той дръпна един капак в пода, водещ към каменно стълбище, от което лъхна застоял въздух. Спуснаха се надолу.
След дванайсет стъпала стигнаха до влажен нисък тунел. Тръгнаха по него към източника на светлина в самия му край.
— Наричаме го „наблюдателницата“ — тихо обясни Аш и кимна за поздрав на двамата дългокоси рьошуни, които бяха коленичили, опрели гръб един в друг, в средата на ярко осветеното подземно помещение, в което се бяха озовали.
Белият измазан сводест таван се издигаше високо над главите им. Тук-там някой заблуден корен го беше пробил и надничаше в задимената атмосфера на помещението. Надолу таванът се извиваше, за да достигне до разположени в кръг стени, измазани в същия печален бял цвят.
Стените бяха осветени от безброй фенери и по протежението им бяха подредени редици от стотици еднакви миниатюрни ниши. В много от тези ниши Нико можеше да види тъмните очертания на Клейма, закачени на куки. Бяха хиляди.
Онова, което би могло да бъде величествено изживяване — да стоят дълбоко под земята, заобиколени от безкрайното множество Клейма — се превръщаше в нещо зловещо и нереално, защото всички те се движеха. Нико погледна по-отблизо. Беше му нужно известно време, тъй като съзнанието му сякаш отказваше да приеме онова, което виждаше, но внезапно всичко като че ли дойде на фокус и той видя как тези хиляди Клейма, висящи на жълтеникавата светлина, дишат постоянно (може би по пет пъти в минута) като миниатюрни кожени бели дробове.
Всички, с изключение на едно.
Застанаха пред него. Дъхът на Нико звучеше оглушително в ушите му, докато Аш му обясняваше тихо и монотонно как през нощта едно от Клеймата е умряло и че той се надява тази смърт да е случайна или естествена, а не убийство, което да изисква отмъщение. После Аш свали Клеймото от куката и излезе от „наблюдателницата“, а Нико побърза да го последва.
Напуснаха манастира с бърза крачка.
— Къде отиваме? — попита Нико, когато завиха и тръгнаха нагоре по долината.
— Да видим един човек — отвърна Аш през рамо. — Човек, при когото трябваше да те заведа отдавна.
— Тогава защо не го направи?
Чуждоземецът прескочи малък каменен сипей и продължи да върви, без да отговори. Нико подтичваше нагоре след него, забързвайки крачка, за да не изостава, когато сухата трева започна да се увива около краката му.
— Кой е този човек? — подвикна след стареца той.
— Виждащ. Ще ни прочете Клеймото и ще ни каже какво се е случило през нощта.
— Значи е истина — задъхано каза Нико — онова, което казват другите ученици — че прави чудеса?
— Не. Виждащият разбира неуловимата мъдрост. С техника и безкрайно спокойствие той може да прави неща, които останалите могат да постигнат само по случайност, ако изобщо го направят.
— Не разбирам.
— Знам.
За кратко следваха потока, след което се отклониха от него и тръгнаха през мочурлива почва, която потъваше под краката им. Аш говореше без усилие, сякаш бе излязъл да се разхожда на чист въздух. До него Нико вече се потеше.