— Виждащият е най-ценният член на ордена, момче. Не забравяй това, когато се срещнеш с него. Нашите знания, нашата история — всичко това се предава по приемствената линия на Виждащите. Без Виждащ ние ще сме слепи, без посока. Той може да погледне в сърцето на дадено Клеймо и да ни каже онова, което трябва да знаем. Може да погледне в сърцето на послушник и да види дали той е достоен. Донякъде той ще стори това с теб.
— Ще ме преценява, така ли?
— Ще го разбереш. Преди всичко ще се съсредоточи върху Клеймото.
— Въпреки това си мисля, че е човек, който прави чудеса.
— Момче, чудеса няма. Онова, което върши Виждащият, е напълно естествено.
— На пазара в Бар-Кхос веднъж видях мъж, който стоеше с главата надолу върху устните си. Можеше да прави лицеви опори, като свие устни и ги опре в земята. Ако това не е чудо, то тогава не знам какво е.
Аш тръсна глава.
— Виждащият е това, което вие, мерсиянците, наричате… човек с дарба. Нашите Виждащи не са били такива открай време, но този мъж, освен интуиция има и познания. Когато за пръв път дойдохме тук, в Мидерес, той чу за Занзахар и за многото неща, които донасят тук от Небесните острови. Отиде в града, за да ги изучава. Невинаги е ясно за какво са били създадени тези неща. Например семената на дървото мали. Тук те се продават като скъпи талисмани, способни да се свързват с онзи, който ги носи. По някакъв начин те записват живота му и ако човекът, който ги носи, практикува определени техники, може да преживее отново като сънища определени събития, които сам си избере. Виждащият откри как да разделя семената и да прави двойки от тях, така че да можем да ги използваме за нашите цели. Той изобрети Клеймата.
— Тогава как сте извършвали отмъщенията преди това?
— Много трудно.
Аш погледна назад към ученика си. На тъмното му лице се беше появил някакъв блясък, жизненост, която сякаш липсваше в него от известно време.
— Добре ли се излекуваха раните ти? — попита той.
— Да — отвърна Нико.
Беше истина. Беше се оказало, че раните, нанесени му от Алеас, бяха достатъчно малки порязвания. Дори не се беше наложило да ги зашиват. Нико ги беше наложил с пчелен восък, както му предложи Алеас, и те не посиняха, а останаха червени и отворени в продължение на няколко дни, преди да зараснат. След това те по-скоро го дразнеха заради постоянното сърбене, отколкото нещо друго. Когато веднъж Нико зърна отражението си в стъклото на един от кухненските прозорци, осветен от пламъка на свещ, той донякъде се изненада от онова, което видя. Каза си, че с малките белези изглежда по-възрастен.
Виждащият живееше в малка отшелническа хижа по-нагоре в долината. Тя беше разположена върху един тревист хълм в завоя на тесен пенест поток, който течеше между покрити със зелени мъхове скали. Дървета правеха завет на обърнатата към вятъра страна на хижата. Бяха цъфнали чепати джупови дървета и една голяма плачеща върба, чиито листа се носеха и блъскаха по течението на потока. Самата хижа не беше нищо повече от колиба с правоъгълен отвор, изрязан в стената й откъм потока, който служеше едновременно за прозорец и врата.
— Не забравяй какво ти казах — напомни му Аш, когато наближиха.
Нико последва рьошуна вътре. За миг, докато стоеше на прага, сред светлината, процеждаща се през входа зад него и отразяваща се в прашния въздух вътре, той се запита дали не са дошли на грешното място.
Виждащият седеше с кръстосани крака в средата на малката колиба върху рогозка от плетена тръстика. Беше обърнат към вратата и очите му бяха полузатворени. Беше мършав, много възрастен мъж. Притворените му очи бяха покрити с млечнобяла ципа, а лицето му изглеждаше като плод, оставен твърде дълго на слънце. Той беше чуждоземец. От ноздрите и ушите му стърчаха дълги кичури бели косми, които се открояваха върху тъмната му кожа. Главата му беше плешива. Ушите му бяха ритуално осакатени и висяха над раменете му така, както Нико никога преди не беше виждал.
Нико се обърна със зяпнала уста към Аш, който вече беше коленичил на пода. Аш кимна с глава на Нико да коленичи до него.
Възрастният чуждоземец се втренчи в Нико по начин, който му напомни за котките на майка му, когато гледаха нещо, което го нямаше. Мъжът бавно примигна, след това разтегна уста в усмивка, която оголи беззъбите му венци. Той кимна веднъж, сякаш за поздрав. Изглеждаше доволен от младия мъж пред себе си или поне го намираше за забавен.