Аш не забави крачка. Затича се към входа на тунела, премина през завесите и след това през прохода. Стресна двамата племенни воини, които стояха на пост до горящия мангал. Пространството беше малко и не му позволяваше да се движи много. Удари единия пазач в челото, счупи му носа и той се свлече зашеметен на пода. Болка прониза собствената му глава и другият пазач за малко не го уцели с копието си. Аш се наведе и усети как костният връх се плъзна по рамото му. Чу се приглушен стон и удар на плът в плът, когато фрасна с коляно мъжа в слабините и след това го цапардоса в гърлото с издадените кокалчета на ръката си.
Аш прекрачи двете тела и се огледа с присвити очи.
Намираше се в тесен коридор. Пред него се простираше главната зала, входът, към която беше покрит с кожи. Зад тях всичко изглеждаше тихо. Не, не беше съвсем тихо. Чуваше се хъркане.
Ножът ми — помисли си Аш.
Тръгна наляво през друга арка. Тя водеше към тясно, задимено пространство, осветено от малък мангал в единия ъгъл, чиито въглени хвърляха слаб червеникав отблясък на няколко крачки разстояние, след което всичко потъваше в мрак.
До мангала имаше сламеник, на който спяха мъж и жена. Очертанията на телата им показваха, че са притиснати един към друг. Стъпвайки тихо, Аш се плъзна като сянка към отсрещната стена, където бяха струпали вещите му. Те бяха още там.
Той започна да рови из кожите си, докато не напипа малката кожена кесия с листа дулче. Извади един от тях, после размисли и взе още два. Пъхна кафявите листа в ъгълчето на устата си, между зъбите и бузата.
Подпря се на стената за момент, докато дъвчеше и преглъщаше горчивия им вкус. Болката в главата му отслабна.
Той остави кожите си. Когато извади острието от канията, стоманата проблесна. Двойката продължаваше да спи, докато той тихо се върна обратно до входа на главната зала.
През една цепнатина в завесите върху босите му крака плисна светлина. Аш напълни корема си с въздух. Издиша през ноздрите и пристъпи вътре гол като острието на ножа, който държеше ниско в ръката си.
Кралят спеше на трона си в далечния край на залата. Хората му — някои по двойки с жени — лежаха един до друг на пода пред него. Застанал на пост близо до входа, един полузадрямал воин се подпираше на копието си.
Аш вече не трепереше. Сега беше в стихията си и беше обвил студа около себе си като наметало. Не се страхуваше — страхът беше само спомен, стар като меча му. В този момент, преди да нападне, сетивата му бяха изострени. Забеляза една ледена висулка високо на тавана над мангала. Чуваше се тихо съскане всеки път, когато капките от нея падаха върху пламъците. Подуши острата миризма на риба, пот, горяща мас и нещо друго, почти сладникаво, от което стомахът му изкъркори. Усети как мускулите му запяха в очакване.
Пазачът забеляза движението и то го разбуди и го накара да се размърда. Вдигна поглед, за да види Аш, който го връхлетя с окървавено лице и оголени зъби. Острието изсвистя. То очерта дъга в задимения въздух и се заби в гърдите на мъжа, без да срещне съпротива. Докато падаше, воинът нададе сподавен вик.
Това беше достатъчно да събуди останалите.
Воините се пресегнаха към копията си, докато се мъчеха да се изправят на крака. Без някой да им заповяда, те се втурнаха към Аш от двете страни.
Той ги разпръсна, все едно бяха деца. С по един-единствен удар закла мъжете, които се изпречиха на пътя му, без да влага нищо в това. Той беше тишина насред суматохата. Движенията му се ръководеха от инстинкти, чиято единствена цел бе да върви напред и само напред. Разсичането и мушкането следваха естествения ритъм на стъпките му.
Преди още последният воин да падне, Аш беше пред трона. Зад него от кървящите тела по пода се надигна мъгла.
Кралят седна треперещ от ярост и огромните му ръце се напрегнаха върху подлакътници от кост на стола, сякаш се опитваше да стане. Беше пиян и дъхът му вонеше на алкохол. Гърдите му се надигнаха, като че ли имаше нужда от повече въздух, и от отворената му уста започна да се стича тънка струя слюнка, докато наблюдаваше през полузатворените си клепачи рьошуна, застанал пред него.
Аш си помисли, че прилича на разгневено момче и след това прогони тази мисъл.
Рьошунът изчисти кръвта от ножа си и поднесе върха му под брадичката на краля. Дишането на огромния мъж се ускори.
— Хут! — отсече Аш и притисна острието към кожата, принуждавайки краля да вдигне лице и да го погледне в очите.