— Благодаря ви — усмихна се Ошьо. — Сега да видим кои са кандидатите? А, Антон, ти ще отидеш. И Килос от малките острови. И ти — да, Басо, виждам те. Ти също ще отидеш. Добре. Трима от най-добрите сред нас. — Другите седнаха по местата си и оставиха тримата избрани да стоят сами под насочените към тях погледи. — Боя се, че трябва да тръгнете тази нощ. Може би е твърде късно да пресрещнем Киркус дул Дюбоа, преди да се е върнал в Ку’ос, но въпреки това трябва да побързаме, преди империята да успее да се подготви за нашето отмъщение. Защото ние трябва да отмъстим въпреки очевидната заплаха за нашия орден. Тази вечер една жена лежи мъртва. Животът й е бил жестоко отнет от този млад мъж. Този път справедливостта на нашата задача е очевидна, а ние знаем, че това се случва рядко. Този път няма просто да преследваме убиеца на заможен главорез или патриций, хванал брат си да спи със съпругата му, или пък жена, принудена да върши неща, за които не е имала друг избор. Тук не става дума, както толкова често се случва, за сивото, което се намира между бялото и черното и заради което толкова често ни се налага да търсим прошка в часовете ни на вътрешна тишина.
Много глави кимнаха в съгласие. Нико забеляза, че има и едно видимо изключение — Барача, който седеше до Аш. Той изглеждаше разтревожен и очевидно искаше думата.
— Ще преследваме едно истинско чудовище. И трябва да изпълним своя обет, независимо от цената. Защото, ако светът има някаква полза от нас, рьошуните, то това е тя. — Ошьо склони глава. — Това е всичко.
— Лоша работа — каза Ошьо, главата на ордена на рьошуните, от тапицирания стол в кабинета си на върха на кулата на манастира.
Говореше на родния им хоншу, чиито срички бяха остри и кратки. Правеше го винаги, когато бяха само двамата. Аш, който седеше на перваза на прозореца в другия край на стаята, не отговори.
— Изправяме се срещу цяла една империя, за да извършим това отмъщение — продължи Ошьо. — Моля се това да не стане причина за нашата гибел.
— И преди сме се изправяли срещу могъщи врагове, учителю — напомни му меко Аш.
— Така е. И загубихме всичко.
При тези думи един мускул на челюстта на Аш потрепна.
— Може би тогава не сме имали друг избор — рече той. — Както нямаме и сега. Какво друго можем да сторим, освен да изпълним обета си и да действаме съобразно нашето ча?
— Ча… — замислено повтори Ошьо с лека, иронична усмивка. — Приятелю, моето ча изглежда ясно, когато режа сирене, пия чий или пърдя в старото си чамово легло. Но когато седя и размишлявам за подобни неща, за нашия манастир и за множеството опасности, които трябва да предвидя с оглед бъдещето на всички ни, моето ча се замъглява от несигурност. И тогава започвам да се чудя дали не съм загубил пътя си.
— Глупости — сопна се Аш. — Тази вечер ти се изправи пред нас и ни каза защо трябва да извършим това отмъщение, независимо от последствията. Твоята постъпка реши въпроса. Каква по-голяма увереност ти е нужна?
Ошьо въздъхна. Отговорът му беше тих, сякаш говореше на себе си.
— И през цялото време се питах дали думите ми не ни водят към поредното масово клане или поне към поредното ни прогонване от дома.
Аш извърна поглед от прозореца. Днес, както и през всеки друг ден, откакто се беше завърнал в манастира, той се чувстваше уморен, защото главата го болеше по-често и спеше зле. Аш очакваше това да се случи. В много случаи, когато извършваше отмъщение, тялото му изчакваше, докато стигне до безопасно убежище, преди да позволи на болестта или раните да надделеят над него.
Докато живееше в манастира, имаше навика да се усамотява. Откакто се беше завърнал обаче, съзнаваше, че се е изолирал дори повече от преди. Когато се чувстваше достатъчно добре, тренираше извън стените на манастира или правеше дълги преходи пеша в планините, като избягваше хората, които срещаше, включително и собствения си ученик. Ала най-вече стоеше сам в килията си, спеше, когато можеше, четеше поезия от старата си родина или медитираше. Искаше останалите членове на ордена да видят, че е болен.
— Не такава увереност ми е нужна — продължи Ошьо. — В живота си не съм бил само рьошун. Водил съм и армии на бойното поле, не помниш ли? Командвах флота през великия бурен океан. Скъпи ми Аш, веднъж убих военачалник по време на случайната ни среща, която трая не повече от три секунди. Не, не ми липсва увереност в собствените ми действия, нито пък някога ми е липсвала. Мисля, че може би съм загубил своя чан, и се опасявам, че това прави решенията ми колебливи.